Боян Манчев

Main content and navigation area

Бесът – афектът на политическото

Литературен вестник, бр. 37/2014, София).

Превод от английски: Ирина Самоковска

Може ли бесът да е колективен афект? Може ли бесът да е продуктивен афект? Дали е само разрушителна сила, или притежава и трансформационистки потенциал? В този ред на мисли, може ли бесът да стане критическо понятие?

В по-общ план, какво означава политически афект? Каква е общата икономия на политическата афективност? Какво означава да си афектиран като цяло?

Смятан за краен предел на гнева, водещ към състояние на лудост или ярост (furor), Бесът се явява като име на ексцесивната икономия на (политическата) афективност.

Бесът е бестиалната връхна точка или неясната дълбочина на артикулираната граматика от човешки емоции. Етимологията е ясна (на латински и в славянските езици, както и на английски) – идва от латинското ”rabies”, ”лудост”, свързано с ”rabhas” на санскрит, означаващо ”извършвам насилие”, или директно съвпада с името на ужасяващата заразна болест, свеждаща човек до животинско тяло, както е на френски или в славянските езици (”rage”, ”бяс”). Етимологията не би могла да е по-експлицитна – бесът обозначава афект, който минава отвъд границите на афективната граматика и прониква през репрезентационните ѝ артикулации. Бесът е инфра- или супер-афект – той е афективната проява на животинската патология на човешкото тяло, често трансформираща го в субчовешко същество. Докато деформира човешката форма, обаче, тази патологична енергия също може да превърне заразения или обсебения в пара- или свръх-естествено същество. Обсебен, действително, като се има предвид, че ако болестта бяс е въпрос на инфекция, то бесът като синоним на ярост (furor) предполага обзетост, което е и начин на осъществяване на контакт с един извънреден порядък (furiæ e латинското наименование на гръцките еринии, Erinyes). Симптоматичен е фактът, че в славянските езици ”бяс”, ”бесы” означава едновременно болест и демон. Бесове на Достоевски означава както бяс като болест, така и демони. Следователно ”бесы” са свирепи, вбесяващи, непомерни чудовища (outrageous) – те са това, което не може да бъде ”култивирано”, безформена и устойчива материя, която не е пасивна, а гневна. Свирепа, вбесяваща, непомерна материя.

Първите мислители на гръцката и на модерната политика, Аристотел и Хобс, са били обсебени от некултивируемата чудовищност, и разяждащото ѝ афективно присъствие. Хобс директно свързва обсесията си с понятието бяс/ярост 1. Следователно бруталната виталност на беса като политическо понятие не може да бъде разбрана без да се вземе предвид неговата ”археологическа” дълбочина. Към конститутивния момент на формиране на модерните политически категории и философски език, бесът все още е неизлечима болест, заплашителна и демонична патология, изблик на безумна и брутална деструктивна енергия вътре в тялото на политическата общност. По този начин бесът става основно название на маргиналната, извънполитическа енергия, която излага на опасност хармоничното, здраво тяло на конституираната общност. Така бесът се явява като конститутивна обсесия за политиката – като сила, която заплашва политическото учредяване, като енергията на стоглавата хидра, от която Хобс е обсебен. Но бесът също е и обсесия на днешната биополитика, която се опитва да изследва научно т. нар. ”rage index” (индекс на яростта) на атентатори самоубийци или серийни убийци. Това на свой ред го прави и извънредна обсесия. С други думи, въпреки че може да изглежда като политическа метафора, бесът има материална субстанция, вкоренена в биополитическия режим на модерността – той е в сърцето на титаничната битка на модерността – битката около политическата репрезентация.

Освен това, бесът като афект на едноименната болест има епидемичен потенциал – той е чума или апокалиптично зло, притежаващо най-опасното качество – заразителност. Разпространява се неконтролируемо, засяга нарастваща бройка, усилва се, без видим външен източник, а растежът му се състои в разлагането и изменението на всякакъв тип формираща енергия или формирана форма. Бесът е избликът на друг порядък, неподвластен на логиката на логиката – логиката на суверенността и репрезентацията. Бесът като неконтролируема, неполитическа сила е заразителна чудовищност – епидемията на аполитическото, която суспендира политико-културния ред. Бесът като загуба на политически и културни качества, както и като изблик на първична, дива субстанция, трябва да бъде премахнат, ако не и изкоренен. По този начин бесът бива включен по естествен път в една реторическа стратегия, целяща да омаловажи биовластта – ”дивата” (което означава единствено неподчинена) сила на множеството – тази, която Хобс беше свързал директно с беса (”бесът на цялата тълпа е напълно очевиден”). Така бесът се явява в крайна сметка като негативното, но парадигматично име на тази сила – основната фигуративна цел на модерната биополитика, предназначена да абсорбира и потисне биополитиката на множеството (ако използвам разграничението на Антонио Негри, надграждащо това на Фуко, между биовласт и биополитика). Множеството на Хобс срещу множеството на Спиноза – стоглавата хидра на Хобс, конститутивно изключеното чудовище, чиято натурализация означава свеждането на политическата енергия на множеството до брутална природна сила, срещу ”множеството, което продължава да съществува като множество” – множеството при Спиноза.

Следователно бесът, или по-точно, заразната сила, реторически стигматизирана от модерните авторитарни политически дискурси като ”бяс”, е името на авто-формиращата и нарастваща колективна енергия или сила. Бесът като нарастваща афективна сила е колективен афект – той е афектът на Множеството.

***

Така бесът, метафорически конструиран като извънполитически или контраполитически афект par excellence, се явява в крайна сметка като крайния политически афект – той е негативният ефект от политически операции, целящи да произведат и контролират политическата афективност.

Ако бесът обикновено се описва като неконтролирана и даже неконтролируема енергия, това означава, че той оспорва процедурите по контрол на политическата афективност, и следователно контрол върху ”емоционалните общности”. Но бесът изглежда още по-опасен заради привидно контрапродуктивния си характер. Ако омразата или гневът са мощни инструменти за ефективен афективен масов контрол, и в този смисъл са също двигатели за производство на колективна идентичност, канализиращи, и мобилизиращи колективна енергия, то бесът е непроизводим, случаен, и предизвикан от извънреден случай. Векторът му е непредвидим и поставя под въпрос афективната драматургия и миметичните схематизми, които регулират емоционалната репрезентация. Бесът оспорва по радикален начин структурите на репрезентация, преплетени с афективната граматика, която е граматика с инфра-политически измерения. Бесът де-формира емоционалните форми и форматира и дерегулира тяхната четимост, репрезентируемостта на емоциите. В този смисъл бесът е предполаган като крайната точка на афекта – лимитът, където афектът се проваля в резултат от стимули или в директен израз на енергийно съдържание. Така бесът се явява като патология на афективността, като извънреден афект, който суспендира афективността.

Бесът е общата икономия на афекта, ексцесът на афекта, неговата чиста и неснета енергия.

Бесът е името на обща афектация. Той е политически нетърпим именно заради интуитивната представа, че действително представлява обща афектация, или осъществяване на една обща афективност. Тази представа е непоносима за логиката на суверенността, понеже опитът да се установи контрол над политическата афективност, или тя да се имунизира, или дори да се сведе до безсилие, е основната задача на всеки суверенен политически режим. Общата икономия на политическата афективност е това, което трябва да бъде държано вън от суверенния режим на политическото.

Поради каква причина? Тоталната афективност освобождава емоционалния потенциал на тялото и по този начин то не оставя субстанция, необходима за биополитическа екслпоатация. Но както съм отбелязвал другаде, производството на субстанция е необходимото условие на биополитиката, и следователно първата биополитическа операция. Производството на субстанция е необходимото условие за всякаква експлоатация – то е единственият начин да се владее потенциалността. Капиталистическото производство прави доминацията възможна чрез производството на, преди всякакъв продукт, (на фикцията за) субстанцията под формата на хомогенна и тотална, и следователно усвоима, потенциалност – фикцията за субстанцията като чиста продуцируемост, като условието за възможност на производството. Въпреки това, всяка потенциалност включва иманентен момент на съпротива, и заради това субектът-тяло не може да бъде изцяло доминиран. Той винаги ексцедира всякаква тоталност и следователно потенциалът за борба, и свобода, е нередуцируем 2.

Този айстетически, чувствен потенциал на тялото е потенциалът на Общото. Бесът като неприсвоима айстетическа енергия, заедно с болката, радостта, или любовта, е айстетическият потенциал на политиката. С други думи, той не е нищо друго освен друго име за това, което наричам ”дива свобода”, първичното състояние на политическо съществуване преди всякаква политическа субстанция да бъде снета в конституиран ред. По този начин, в крайна сметка, бесът не е нищо друго освен политическа фикция, целяща да стигматизира, да имунизира безусловната първична свобода – не е нелегитимен, непомерен акт, а израз на иманентно състояние на човешкото съществуване.

Бихме могли да мислим беса, общата икономия на политическата афективност, пробива през конституираните афективни редове, като израз на импулса на първичната свобода. Не като израз на някаква чудовищна субстанция, а като израз на непомерната, анархична, обща енергия, на политическата сила на множеството.