Боян Манчев

Main content and navigation area

„Подивяването на народа”. „Опиум за масите” или безкомпромисна демокрация? 1

Критика и хуманизъм, кн. 34, 4/2010, съст. Димтър Вацов).

Критическият концепт трябва да има практическа потенция, практическа интелигентност. Без да разтвори пътя на своя праксис той остава кабинетен експеримент или салонна забава. Тук не си поставям за цел да говоря в теоретичен план, а да се опитам да осветля конкретните залози на нашия форум, съсредоточавайки се върху нашата актуална политическа ситуация, върху това, което ни се случи и продължава да ни се случва в така наречените десетилетия на прехода. Същевременно ще се опитвам да отстоявам мястото на концепта в критическия анализ – място, което ни е по-необходимо отвсякога в епохата на глобализираната тъпота. Това встъпително изложение може да се приеме и като разгърнат имплицитен въпрос към Шантал Муф относно възможността на политическия агон днес, в ситуацията на радикална трансформация, ситуация на появата на нов тип субект, да го наречем условно “субект-консуматор”, на мястото на класическия политически субект.

1. За дивотиите ни: подивелият народ и кризата на политическото

Дивотата – или дивотията – на народа представлява своеобразен лайтмотив на особения жанр на българската народопсихология. Там българският народ обичайно битува в две форми, на идилична или на анималистична, бестиална, “природна” първичност (или “първобитност” според термина на Иван Хаджийски). Можем да проследим линията на пасторалната идилична идея за първичния народ от Възраждането и Ботев 2 до Иван Хаджийски и Тончо Жечев; от своя страна, “елитарната” идея за дивия народ се разпростира от Фотинов и Вазов (“Елате ни вижте”) до днешната честа “елитарна” критика на народа. Общо място на елитарната критика е констатацията на конститутивната за българската “народопсихология” опозиция между народ и държава – разбирайте, между добрия, невинен, девствен, пред-политически или а-политичен народ, и корумпираната, зла, абстрактна и радикално откъсната от народа насилническа държава. Според тази идея “народът” се самоидентифицира реторически като радикално различен и изключен от държавата и по този начин действително се самоизключва от режима на “порочното” политическо (този синдром на колективната психология е обяснен и критикуван в историческа перспектива от Петър Мутафчиев, който го определя като “византизъм”; на свой ред, в забележителния си диалог “Разговорът продължава” Цветан Стоянов описва баснословното българско неспиращо мърморене като синдром на “котловинната скритост”). Разбира се, народопсихологическите фикции не са отвели критическата мисъл, а още повече политическата, твърде далеч. Но ако пренесем тази конкретна фикция към настоящата ситуация на все по-тотална социална, културна и морална криза, то тя внезапно би придобила обяснителна сила. Защото днес (само)разделението на див народ и суверенна държава (тоест парламентарно-икономическа олигархия), е идеалното условие за гарантирането на властта на новия режим: безкритичната “маса” става субстрат на новата власт, тя е необходимият й субстрат, без който последната би била невъзможна (не случайно олигархничният дискурс днес говори не за “граждани”, а за “управлявани”). “Масата”, която псува държавата, да, тази подивяла, изнемогваща и/или издивяваща в петък вечер “маса” е субстрат на новия режим – той е невъзможен без нейното диво и жадно подчинение на императивите на консумацията.Тази маса е субстрат на кризата, тя колаборира на режима, който я експлоатира. Тази маса не е колективен политически субект и популисткият й глас е бройка, но не и Глас: вотът на негласуващата, идентифицираща се с насадените й модели маса, не е политически критически жест, той е произведен чрез PR акции и колективни стратегии акт. Колаборационизъм на издивялата тълпа.

2. Производството на маса: новото подивяване на народа

Тук обаче се нуждаем от пауза и от критически апостроф, защото тази теза има две възможни продължения – едното е опасно, субстанциалистко, да го наречем (крайно-)дясно: според него дивотата на тълпата е субстанциална, едва ли не генетична (това би била Хобсовата версия). Подобно предположение не би закъсняло да ни отведе до определена форма на социокултурна, а и политическа фобия. Другото възможно продължение на тезата е критическо, и то ще бъде моето. То звучи така: а-критичната тълпа е субстрат само и именно защото производството на тълпа (включващо и съхраняването на тълпата), тоест производството на субстрат – на маса – е основната задача на днешните нови режими на производство и власт, на днешния парламентарно-олигархичен икономически режим.

Струва ми се, че днес сме свидетели на критическо осветляване на тези фигури именно като фигури и реторически идеологически конструкции.Бих отбелязал в частност една забележителна скорошна публикация – “Писмо до П.” на Христо Буцев в “Култура” (бр. 19/2010) –, според която причината за актуалното състояние на България, състояние на културна, морална и политическа катастрофа, се дължи преди всичко на самопричинения критически дефицит, на радикалното редуциране на критичната маса. Напълно съгласен съм с тази критическа диагноза. Големият критически залог, оттук нататък, струва ми се, е в изследването на причините на тази “критическа (само)ампутация”. Тя има структурно обяснение, но то не е само от социокултурен или народопсихологически порядък: то е свързано с установяването на радикално нови форми на политическа техника, отговарящи на нови режими на производство и обмен, съответно – на нови социални форми. Този нов режим,прикриващ се зад кухата реторика на демократичните ценности, свежда идеята за демокрация до реторическа фикция, до производство на “опиум за масите”, осигуряващ тяхното подчинение. В действителност този нов режим представлява парламентарно-икономическа олигархия, която разчита на формалния механизъм на представителната демокрация, за да обслужва една непредставителна и самообслужваща се власт. Той корумпира именно критическото, размивайки го и всмуквайки го в конформистки мрежи. Условие на възможността му е целенасоченото изкореняване на критическото пространство, което е именно сърцевината на политическото. Но за разлика от авторитарния режим, приключил (недоприключвайки) преди двайсет години, който се опитва да подчини чрез насилствени идеологически операции критичната мисъл и позиции, чрез структурирани идеологически механизми на контрол, то днес изкореняването се постига чрез производството на механизми на (само)подчинение, които ще нарека с необходимата в случая емфаза производство на тъпота. Изличаването на критическото се постига чрез производството на тъпота.

Какви бяха конкретните български механизми на осъществяването на ампутацията на едва артикулиралите се критическите органи – и на едва зародилото се свободно публично пространство, довеждащи до актуалния радикален дефицит на критическо, който е основа на кризата според диагнозата на Буцев? В никакъв случай нямам намерение да наливам вода в мелницата на параноидните митове за глобалната конспирация на глобалния капитал, които само биха оневинили криминогенния локален “елит”. Но нека все пак да припомня известния ни до болка факт, че решаващ принос за критическия колапс на българското публично пространство имаше налагането на набор от структурно определими като “глобални” икономически механизми: на първо място, разрушаването на едва зародилото се публично пространство чрез разпродаването на ключови медии (според съветите на вещите експерти на глобалните институции на глобалния капитализъм от типа на МВФ), което бързо ги редуцира до трибуни на политикономически интереси. В по-широк смисъл, новите хегемонни медии станаха олигархични механизми за произвеждане на тъпота – да не забравяме, че собственици на онези от тях, които имаха огромен принос за подмяната на критиката с шоу, включително редуцирането на политическото до шоу по берлускониански почин, бяха купените от глобални групировки медии. Ще се съгласите ли ако кажа, че симбиозата между глобални олигархически структури, нуждаещи се от производство на глобална маса и тъпота, както и от глобални фантазми, продаващи стоки в глобален мащаб, и местни подивели от главозамайването на властта олигарси-узурпатори на публичното благо, е вопиюща “специфика” за българската ситуация?

И така, ако народът е затъпял или подивял, то това не е защото той е стигматизиран от своя произход, или от своя ген. Той е “див”, защото е “подивен” или “вдивян” и затъпен, защото критическият му орган е ампутиран. Тоест днешната криза е резултат на апроприирането на критическото. Масата е подивяла не защото е субстанциално дива, а защото дивотията й е произведена чрез бруталната ампутация на критическите органи: ампутация, която може би е другото име на цялата модерна политическа история на България. А там където няма критическо пространствоkrisis, няма политическо, няма общо, няма общо благо, няма опит на света, няма ек-зистенция. Масата битува, без да види свят: в своето издивяване тя издънва света.

В този смисъл това, което доксичният елитарен език нарича “див” не означава нецивилизован, а, напротив, твърде лесно “цивилизоващ” се, тоест оставящ се твърде лесно, инертно, безкритично да бъде формиран от униформени модели – в случая от най-дивата и бестиализирана форма на американоидния “глобален” капитализъм: “див” означава непритежаващ критически рефлекс и дистанция спрямо агресивно наложения му чрез медийно-рекламни техники модел, в който той е опакован като в пашкул.

3. Биополитика и антропотехника: “масата” като субстанция на съвременния биокапитализъм

На това място ни е необходима мобилизация на критическия анализ, за да не попаднем на свой ред в капана на критическия дефицит. Какво означава “производство на тъпота” и следователно “производство на маса”? Ще се опитам да опиша грубо този антрополитически процес така: “производството на тъпота” представлява радикална форма на биополитическа процедура на контрол, която позволява свеждането на колективния политически субект, наречен “народ” до неартикулирана тълпа или маса, – тоест до субстанция-ресурс на експлоатацията, в която няма нито сингуларно, нито общо. Така народът подивява – тоест превръща се в конгломерат от атомизирани партикуларности, чието единствено общо е насаденият му униформен модел, произведената за да бъде продадена форма на живот. Така се утвърждава една глобализирана структура на еквивалентността, която анихилира различието. Партикуларните форми на живот са униформени, симулирани сингуларности, влизащи в мрежата на обмена: формите на живот са редуцирани до стока, която се планира, измерва и подлага на техники на контрол. Животът вече не е само субстрат на икономическото, а негов краен продукт. С други думи, съвременният капитализъм е радикално нова форма на производство: той е биокапитализъм. Биокапитализмът произвежда и продава форми на живот, модели на субективност като типизиран продукт, апроприирайки по този начин пространството на критическото и пространството на творческата потенция на сингуларните форми на живот, пространството на ставането-субект на формите на живот, тоест собственото пространство на политическото – пространството на въ-образяването на форми на общо съществуване.

Ако модерната форма на бестиализация на тълпата предполага нейното изключване от сферата на политическото (както е в парадигматичния случай на Хобс), то настоящата “постмодерна” форма представлява, наопаки, суспендирането, анулирането на сферата на политическото чрез редуцирането й до едно “животинско състояние” (според прочутия израз на пророка на неолибералното “постполитическото” общество Александър Кожев, определящ чрез нея “постисторическото съществуване”) – формула, която Кожев коригира в прочутата бележка под линия към второто издание на семинарите му върху хегеловата “Феноменология на духа” с твърде различната формула “японски” или “естетически снобизъм”. Всъщност именно синтеза на тези две противоречащи си формули може да опише най-ясно структурната доминанта на съвременната ситуация: ситуацията, в която се намираме днес, е ситуация на “бестиален снобизъм”.И действително, апостолът на Кожев Франсис Фукуяма, обявил преди двайсет години сбъдването на постисторическата утопия на своя учител в опуса си“Краят на историята и последният човек”, възпяващ постисторическото глобално неолиберално общество, възвести лайфстайла като край на политическото. На мястото на политическите форми идва именно лайф-стайла, “стилът на живот”, тоест партикуларисткото субстанциализиране на типизираните форми на живот, което съчетава регреса към предполитическия анималистичен партикуларизъм със свръх-технологичните форми на производство на форми на живот, характеризиращ съвременния биокапитализъм.

На мястото на колективния политически субект, или на модерната утопия за един субект-човечество ние виждаме новото бестиално човечество: човечеството, издивяващо в петък вечер, нощем в клубовете, по стадионите, пред телевизионните екрани, в шопинг-моловете, в колите си, в леглата си. Тоест, ако модерните суверенистки режими се опитват да експулсират кризата, субстанциализирайки я като радикална другост, като външна на политическото, екс-пулсирайки я като бяс на дивата тълпа, като побесняло множество (и ако отговорът на еманципаторните проекти е А/ да облагородят, хуманизират тълпата (тоест приемайки презумпцията на суверенистките режими) или Б/ да инжектират критическото като иманентност на политическото, тоест да иманентизират агона като нагон на справедливостта), то днешният перверзен капитализъм присвоява кризата и тоест критическото като инвентивност на капитализма, като инвентивност на асимилираните форми на живот. Но днес перверзният или медиен “поп-капитализъм”, Берлускониевият капитализъм на сапунената опера подивява все повече и повече, бруталността на отсъствието на идеология се материализира физически като бруталност без идеология, като архаична бестиална бруталност: като изличаване на другия, като редуцирането на другия до дива субстанция (помислете за уродливите биополитически практики, чрез които италианската държава третира идващите от юг по море африкански емигранти или идващите от изток роми).

Производството на тълпа означава неутрализиране на критическата енергия, абсорбирането й като конформистки индивидуализъм, редуцирането на еманципаторния акт на субективиране, на ставането-субект, до егоистичен индивидуалистичен консуматорски modus vivendi – до консуматорска идентичност. В крайна сметка производството на дивотията или тъпотата като маса има една-единствена цел: да задуши празното пространство, където се осъществява колективната субективация, да я направи невъзможна. Производството на тази “постмодерна” субстанция означава анулиране на критическия потенциал, редуциране на критическата съпротива. То налага принципа на минимална съпротива – тоест, в термините на Муф, редуцира пространството и възможността на политическия агон. Експулсирането на агона позволява унищожаването на критическото пространство на политическото, условие за налагането на един привидно аполитичен режим на експлоатация.

4. Борбата за политическото

Така в заключение, стигаме до въпроса за възможността за съпротивата на формите на живот и следователно за политическа борба в тази същностно трансформирана ситуация. С други думи, до въпроса за необходимостта от “нови оръжия” 3 . Може би ще ме попитате: не е ли метафората “оръжия” опасна? Няма ли риск да се разбере тази теза като призив към насилие, към разчупване на конвенцията на либералната демокрация, основана на приемането на политическия съперник? Разбира се, че става дума за метафора: “оръжията” за които говори Дельоз са нови критически оръжия. Но метафората в същото време съживява политическата потенция на критическото: критическата мисъл, критическото действие са оръжия. Те са необходими в режима, в който живеем. Защото да твърдим, че живеем в режим, който отхвърля репресията и насилието, би означавало да се доверим на измамната реторика, с която той легитимира узурпацията на властта, означава да се опианим с “опиума за народа”. Това е реториката на циничния разум или суверенност. Да твърдим, че живеем в юридико-политически порядък, който изключва насилието и който прилага принципите на правата на човека, който защитава чрез закона гражданите вместо да използва закона срещу тях, би било проява на опиумна наивност или на обикновено лицемерие: разбира се, насилие има и то е вездесъщо, то е структурно. Не става дума за общоизвестния постулат на Макс Вебер, според който Левиатанът на държавата е монополист на легитимното насилие; става дума за това, че въпросният порядък създава режим на контрол и толерантност към насилието или директно прибягва към него, за да гарантира устойчивостта си (спомнете си за арестите на блогъри, свързани с младежките протести преди година и половина). Насилието е в сърцевината на парламентарно-икономическата олигархия, която извършва културен и социален геноцид – геноцид, който няма репрезентация, защото не се манифестира като политически или идеологически проект. Думата “геноцид” може би отново ще прозвучи като критическа хипербола. Но ако терминът едва ли може да придобие юридическа валидност в случая, то той изразява една безспорна чудовищна, да я наречем социално-дарвинистка тенденция: налагането на порядък, който обрича на физическа сегрегация и постепенно физическо елиминиране огромни групи от народа (или на “населението”, за да се позовем на биополитическата реторика, присъща на олигархическите илитерати). Политиката на тази държава към пенсионерите например, към дефаворизирани части на населението, в частност към инвалидите, както и към ромското малцинство (за да стигнем и до все по-ужасяващия в расистката си банализация пример), е политика на скрит и продължителен геноцид. Въпросната политика не само не гарантира на тези граждани гарантирания от правата на човека критически минимум на достойно съществуване, тя не само не гарантира гражданските им права, тя не гарантира никаква възможност за съществуване. Например, тя не гарантира правото на свободно движение: вижте улиците на София (с изключение на три-четири поизлъскани за показ) и помислете за хората в колички – ако те имат колички изобщо. (Да, в изпълнение на европейските директиви тук-там издълбаха по някой улей в тротоара, който улесни качването на джиповете върху него – където им е мястото.) Да сте чули публична тревога за участта на тези хора? Чуваме само тревоги на псуващи задръстени автомобилисти, които искат да им се разширят пътищата (при което биха били унищожени последните остатъци от публично благо, напр. зелени площи). Бих си представил представител на българските инвалиди, който осъжда българската държава и общини пред Съда за правата на човека. Но има ли чисто физически ресурс българският инвалид, който понася бремето на живота в тъмна стая или приют, за да съди, тоест за да утвърждава активно правото си на живот и политическо съществуване, тоест благо?

Тоест, и все пак, “дивият народ”, който мърмори срещу държавата, защото нямал или по-скоро защото е насилствено лишен от капацитета да участва в структурите на “представителната демокрация”, може би въпреки всичко има по-силна критическа интуиция от уморения критически елит: може би големият проблем е не че липсва критически потенциал за вписване в представителната либерална демокрация, а че противникът не е разпознат ясно, че той не е разпознат политически в точния смисъл. А основният противник в крайна сметка е може би именно държавата, тоест структурата, която е условието на съществуване на режима на експлоатация, свеждащ народа – тоест не някакво субстанциално историческо племе, а колективният политически субект – до нерепрезентирана маса (в този смисъл, да, държавата не е политическата форма, която гарантира свободата и демокрацията; тя гарантира единствено неограничената свобода на бестиалния “свободен” пазар и упражняването на неговото насилие). Може би въпреки всичко дивият “бесен” народ, стигматизиран от времето на Хобс до днешната “елитарна” критика, отказва да субстанциализира идеологическия призрак, реторическата протеза на демокрацията, той не иска да се опиани с новия “опиум за народа”, достатъчна му е цялата телевизионна нищета на съшествуването му. Не, не идеализирам като Ботев, Хаджийски или Жечев девствения непорочен народ, който се съхранява в своя първобитен аполитичен пашкул. Но вярвам, че неартикулираната, “тъпа” съпротива на множеството е единственият възможен потенциал на критическо политическо действие, на една безкомпромисна и истинска демокрация.

Ето защо народът има нужда от критически оръжия, чрез които да изяви латентната си съпротива. Народът има нужда от критически оръжия, чрез които да изяви латентната си съпротива. “Нови оръжия” означава нови tekhnai на колективна полемична, агонална субективация: нови форми на политическо, тоест общо съществуване – нови критични форми на общото. Днешният критически политически императив е императивът на инвенцията, на творчеството: в епохата на креативния капитализъм политическото въображение на новия субект трябва да бъде по-бързо, по-мощно, по-безкомпромисно.

Само тези нови форми биха ни позволили да идентифицираме противника, когато той не се признава като такъв, когато отказва да се легитимира като политически субект, укривайки се във фикцията на постполитическото глобално шоу, и така едва ли не натурализира бестиалното статукво на несправедливостта и експлоатацията. Ето това е една от първите задачи на критическия акт: да идентифицира противника, което означава да го политизира. Критическият инструмент е критическо оръжие, защото този акт на полемична, агонална идентификация позволява разтварянето на сферата на политическата борба чрез ставането субект на един нов политически субект. Защото – и това е моята теоретична теза – няма политически субект, който да предшества борбата. Субектът е борба. Субектът е пространството на артикулиране на полемични напрежения. Субектът е агон.

Агонът предполага борба. Политическата борба днес, както винаги, е биополитическа. Тя е борба за живота, за креативния потенциал и продуктивна мощ на множеството – а днес, все повече от всякога, борба за колективното психе. Борба за творческо-критическата еманципация на множеството срещу производството на консумативна форма на живот. Борбата за материята на света е борба за общото психе, тоест за формите на живот на множеството. Ключовият въпрос тогава е: как е възможна политическата борба днес и кой би бил нейния субект? Възможно ли е все още критическо колективно субективиране? И какви са неговите форми, ако то вече не минава през големия идеологически модел на класата? Група или класа означава колективен субект, а колективен субект означава общо благо. Какъв е колективният субект в борбата, и следователно какво е общото благо днес? “Постмодерната” бестиализация цели да заличи именно възможността на общото: възможността за артикулирането на политически проекти, а следователно и за борба за общо благо и за справедливост.Възможно ли е изобщо идентифициране на общо благо там където производството на тъпота цели да изличи всяка възможност на общото? 4

5. Общото благо: кризата на политическото и свръхкритическата демокрация

Общото благо не е нито субстанция (идентичност, принадлежност), нито регулативна идея: то е операция, действие, праксис. В това отношение не можем да не бъдем концептуални съюзници с Шантал Муф. Но същевременно, за разлика от Муф, трябва да подчертаем, че благото не би могло да бъде самият агон (такова беше твърдението на Муф преди година в рамките на нашия дебат на форума Какъв субект на политическото? в Международния философски колеж). Подобно твърдение се излага на риска на аргументация в затворен кръг: ако агонът е самото благо, то тогава какъв е неговият залог? Може ли един “интранзитивен агон” да представлява политически модел? Не се ли излагаме по този начин на риска от субстанциализация на самия агон, който би се оказал своего рода самодстатъчно или саморефлексивно благо: “чист агон” досущ като “чистото изкуство”, нямащо цел извън себе си? В отговор, предлагам да определим общото благо като операцията, чрез която колективният субект става субект: само в този смисъл агонът може да е благо, защото той е операция на ставане на колективен субект. Общото благо е първичната операция, която разтваря място на сингуларността, разтваряйки същевременно място за другите сингуларности.

В своите занимания през последните години нарекох тази конститутивна операция на политическото критическа операция, или просто криза. Естествено, мотивацията ми беше етимологическа и културно-историческа. Гръцката дума krisis (‘повратна точка на болест’, понятие, използвано от Хипократ и Гален), произлиза от глагола krinein [разделям, разграничавам, решавам] и следователно обозначава на първо място момент на разграничаване и на отсъждане, на критика; в същото време е очевидно, че думата krisis е в основата на съвременната дума криза. Глаголът krinein заема ключово място в юридико-политическата сфера на гръцкия свят. Етимологическото ядро на krinein, което предполага идеята за конфликт, се намира в основата на една от най-важните понятийни юридически парадигми и се свързва с друго ключово семантично ядро, това на понятието за stasis, за гражданска война (чиято заплаха е непрекъсваща и в някакъв смисъл конститутивна обсесия за полиса). В своя образцов анализ Никол Лоро идентифицира полемична структура в основата на юридическото решение (krinein). Юридическото решение е разбрано като разделение, което атестира близостта на понятието за справедливост, dike, с понятията krisis и stasis. Тази констатация води Лоро в посока на обобщението относно конфликта като иманентен на самото понятие за политическо 5. Именно въпросната теза на Лоро се опитах да подема и генерализирам в рамките на изследователския си проект върху кризата на политическото през последните пет години. От подобна гледна точка кризис ще бъде категорията, обозначаваща самото условие на общото благо, пространството на артикулирането му. Без идея за общо – тоест за общо благо – няма политическо. Именно поради тази причина предпочитам категорията krisis пред възприетата от Шантал Муф категория агон (независимо, че и двамата сме задължени на ключовото изследване на Лоро). Krisis е агонът, който включва в себе си артикулирането на общо благо – чрез отсъждането-разделяне на справедливо и несправедливо – отсъждане, което означава същевременно заемане на полемична позиция, тоест ставане на (колективен) политически субект.

В заключение, за да предложа утопичен хоризонт или по-точно перспектива за възможен отговор на поставените в края на предната част ключови въпроси – и за да приветствам така двигателя на този форум и проект, Димитър Вацов – ще повторя двете понятия, които задават споделената ни позиция: Критика и Хуманизъм. Тоест критика-хуманизъм, доколкото няма хуманизъм, различен от критиката.Трябва да четем Кант заедно с Маркс или, ако предочитате, с Муф: критиката е крисис, тя е агон, борба, действие, в което чрез артикулирането на справедливостта се ражда колективен субект – субектът на политическото. Именно това е иманентната криза на политическото, кризата на политическото.

Затовапредлагам в заключение да говорим, отвъд опозицията “подивяло множество” / “критически елит”, за критическо множество. Критическото множество е разбира се образ, вписан в утопичен хоризонт. Критическото множество няма за цел да наименова нито интелектуален елит – тоест социално привилегирована група на обществото, нито някаква смътна абстрактна или езотерична група на рицари на духа. Да, критическата маса е може би недостатъчна, да, тя е със сигурност недостатъчна, тя е почти незабележима; демографски погледнато, тя е нищожно малцинство. Но същевременно само критическото пространство може да удържи (конститутивните политически) принципи: както принципа на нередуцируемото различие на сингуларностите, така и принципа на общото (благо), тоест на множеството. Затова критическата маса не е маса: тя не е нито хомогенно малцинство (а още по-малко болшинство), нито изключен хетерогенен елит. Критическото е самото пространство на множеството; то е възможно и гарантирано само там. Множеството е конститутивно разрастващо се, умножаващо се: то не е субстанция, а процес, критическа операция. Разбира се, това е утопичен хоризонт. Но той е критичен утопичен хоризонт, тоест хоризонт не на субстанциална, а на критическа утопия – на утопия, чиято цел е да мобилизира критическо действие. Критическото пространство не е абстрактна категория; то е пространство на действието, в този смисъл то е сърцевина на материалното измерение на света: не на материалната детерминираност, а на неограничената креативна потенция на саморефлексивната айстетическа материя.

Критическото множество е това, което артикулира критически императив: то е призвано да се бори за освобождаването на множеството на “народа” от масата на подивялата, видиотявана тълпа, обслужваща олигархическите режими на съвременния биокапитализъм. Борбата за общо благо е борба за народа – за един народ, който не е тук, който същностно липсва, но който се появява с критическото полемично действие на всеки един от нас.

Политическата задача на критическото множество е критическата демокрация на един свръхкритичен хуманизъм.