Боян Манчев

Main content and navigation area

Университетът и политическото

Култура - Брой 39 (2745), 22 ноември 2013).

В основата на първата част на този текст е преработена лекция, четена във Виена през 2007 г. и публикувана две години по-късно под заглавието The metaseminar. Theses on education and the experience of critical thought на английски и немски в австрийското списание Springerin в ситуацията на протестите срещу реформата на Саркози във Франция и студентски протести в цяла Европа, десет години след началото на т. нар. Болонски процес. Междувременно това движение се увенча с успех във Франция, а самият текст беше неочаквано преведен на ред езици, включително на китайски и на испански, в Куба. Като че ли е дошъл моментът за преосмислянето и публикацията му на български в съкратена версия.

Втората част на текста представлява своего рода записки по маншетите от дните на протестите през последните месеци и най-вече от последните две седмици на студентска окупация на университетите; записките развиват в актуален критически контекст философските тези и критико-политически интуиции, изложени манифестно в “Метасеминарът”.

* * *

Въпросите, които задават хоризонта на този текст, са следните: как да споделим критическия език, който се гради сега , в разтвореното пространство на цезурата – цезурата на легитимационната криза на порядъка на власт, който ни беше наложен? Как – и можем ли – да заемем критическа дистанция по отношение на настоящето, без да го напускаме – а устоявайки в него? Как сложността на понятието, на мисълта, на артикулирания език и проект, чието разгръщане изисква време, може да се развива със същата скорост като необходимото действие? Преводима ли е интелигентността на понятието в интелигентност на действието? Възможно ли е критическото действие, в което сложност и скорост се срещат – не като прекъсване на действието, а като негово трансформативно устояване?

Тези въпроси изглеждат спекулативни, но те са необходими днес повече от всякога. Дефицитът на колективното действие днес е до голяма степен дефицит на изграждането на (колективна) практическа интелигентност – интелигентността на превода от мисъл към действие, но също така и от действие към мисъл – от неизбежната етическа или критическа интелигентност на едно критическо действие към мисълта, която би му позволила да устои и да се развие на нивото на своя начален справедлив импулс. Критическото понятие трябва да има практическа потенция, практическа интелигентност. Без да разтвори пътя на своя праксис, то остава кабинетен експеримент или салонна забава. Ето защо, съсредоточавайки се върху актуалната политическа ситуация, върху това, което ни се случи и продължава да ни се случва, тук ще се опитам да отстоявам мястото на сложното, неежедневно понятие и форма на мисълта в критическия анализ – място, което ни е по-необходимо от всякога в епохата на глобализираната тъпота.

Критическото действие трябва да се основава винаги на критическа дистанция. Нямаме друг избор, освен да мислим възможността на една иманентна дистанция – на дистанция, която е иманентна на действието; дистанция, която се произвежда в мига, мигновено, но и трае, устоява. Устоява също и срещу “флексибилността” и скоростта на светкавичния обмен (на информация, слогани, послания, ерзац-ценности и сурогатни идеи), в който смисълът онтологически се проваля – критическото действие трябва да устоява и на псевдо-скоростта на светкавичните мрежи, възпроизвеждащи тъпота.

П.П. Завършвам текста в момента, в който идва вестта за “промяна на формата” на окупацията на Софийския университет, новина, която не засяга аргументите на този текст, но, разбира се, хвърля друг отблясък върху неговия прочит. Все пак, въпросите, зададени тук, се стремят да надскочат злободневната реактивност на “новината” и да мислят това, което е отвъд новината – неуловимото на събитието, процеса, промяната. Те се опитват да останат съзвучни с една актуалност, която настоява и която, безспорно, все още предстои.

I. Университетът и политическото.

Критическо знание и политическо действие

Университетът и политическото : не е ли противоречие в термина подобна връзка? Или тя произвежда оксиморонна структура, обвързвайки несъвместими антоними, единият от които, нечистото политическо, би могъл само да замърсява извисената чистота на другия, на идеално разбираното знание? В действителност, Университетът има дълбинна връзка с политическото: не с политиката като форма на организация и управление на държавата, била тя справедлива или несправедлива, идеалистична или нечовешка, а с политическото в смисъла на дълбинна структура и дори потенция на съвместното съществуване, на бъденето-заедно в полиса. Университетът не е политическа институция, а – като “място” на властта на знанието, като институция на знанието като форма на власт – институция на политическото в собствения смисъл: не просто репродукция или впримченост в една всепроникваща социалния свят власт, а потенциално поле на критически, действени, творчески сили. Но какво означава власт на знанието?

И така, този текст е посветен на Университета, институцията, където образованието се трансформира в знание – в знание, което произвежда ново знание. Институцията на знанието и на образованието par excellence , самият locus на универсалната власт на знанието.

Трябва да приемем като аксиома положението, че знание без институция и образование в модерния свят е невъзможно. Но и знание без етос на знанието, без свободна мисъл и общност на мисълта също така не е възможно. В противоречие ли са тези две аксиоматични условия? Как да се намери балансът между образование в смисъла на преподаване и общата работа на понятието, на знанието, съ-мислието и творчеството? Или, с други думи, как да се намери балансът между общност на знанието и институция на знанието? Няма да се опитвам да давам прагматичен отговор на този начален въпрос, а да формулирам принципни условия, които биха представлявали основа за възможен отговор.

Институция на мисълта и критическото действие? Срещу тезата за образованието като прагматична редукция на знанието

Началният въпрос, който се налага тук, е следният: възможна ли е институция на мисълта – институция, която не редуцира мисълта, а я мобилизира и разтваря, трансформирайки я в поредица от критически действия? Да отговорим на този въпрос означава на първо място да мислим условието на възможността на подобна институция. Това предполага една безкомпромисна апология на незаинтересованото знание. Интересът или прагматичната употреба, приложението, социалната реализация и пр. не могат да бъдат нито основание, нито цел и хоризонт на знанието. Трябва всячески да се противопоставяме на доминиращата редукция на знанието до неговата прагматична стойност, до неговата употреба. Прагматичната редукция на смисъла означава ни повече, ни по-малко редукция на живота, на голото условие на съществуването. Тя е изцяло вписана в режимите на производство и обмен, както и на социално производство и възпроизводство, наложени от късния капитализъм, който определям като биокапитализъм (вж. книгата ми “Логика на политическото”, изд. Изток-Запад, 2012). Съвременният биокапитализъм , който се представя като нескончаемо разтваряне на пространство за актуализиране на нови форми на живот, в действителност представлява редукция на самото условие на живота: неговата нередуцируема безусловност. Производството на форми на живот и стандартизирани форми на субектност е не само нов могъщ инструмент за социална регулация и контрол, но и средство за налагане на модели на самозаробване, както и на завръщане към примитивни форми на експлоатация.

На тезата за образованието като прагматична редукция на знанието на първо място може и трябва да се възразява от позицията на критическата икономическа мисъл. Идеята за прагматичната употреба на знанието, за редукцията му до икономическа реалност е ретроградна и всъщност неефективна, според някои от най-крайните икономически теоретици и критически мислители на съвременните форми на производство 1. Ето защо днес се налага радикална съпротива срещу тезата, че образованието трябва да се подчинява не само на икономически принципи, но и да се регулира от икономически хоризонт – теза, която се редуцира до положението: образованието е процесът на прагматична редукция на знанието .

Тази безкритично налагаща се, автоматизирана теза е опасна. На първо място, тя свежда дисциплините, които нямат пряко отношение към производство, икономика, финанси, обществено регулиране и социална възпроизводимост – тоест дисциплините, директно необходими за възпроизвеждането на икономическите и политически структури, до вторични дисциплини. На второ място, въпросната теза поставя под въпрос фундаменталния принцип на автономия на университета, защото влияе на неговата структурна динамика, на цялостното му икономическо битие като институция. Нещо повече, в своята безкритична безсъзнателност, в упованието си в лесния доксичен прагматичен модел, въпросната теза не просто редуцира неприкосновената автономия на университета, но се опитва да посегне на принципа, който въпросната автономия изразява. А посягането на принципа на университета засяга целия еманципаторен политически проект на модерността.

Университетът следователно има двойната мисия не само да гради модели на етос на труда, но и да оказва съпротива срещу присвояването на знанието от банализирания икономически дискурс, а следователно и да мисли нови форми на производство и обмен.

С други думи, Университетът трябва да бъде воден от политическа, а не от икономическа логика. Университетът трябва да бъде самото място на безусловния приоритет на политическо над икономическо. Повтарям: това не означава в никакъв случай обвързване с политическите реалности в смисъл на цели, интереси и проекти (политиканското политическо на днешните олигархии, което предизвиква единствено отвращение и което редуцира потенциала на живота заедно, тоест, на политическото в собствения смисъл на думата). Университетът е не политическа институция, a институция на политическото ; той не е институция, свързана с конкретна политическа актуалност (на която той винаги реагира и в която участва, но която не задава неговото условие), тоест, с определена актуализация на политическото, а е пространство на самата му възможност, чието критическо ядро – сърце на демокрацията – трябва да бъде отстоявано. Университетът е място на безусловното политическо, защото именно той е институцията – парадоксална институция - която е призвана да бди над критическото пространство, над критическото сърце на публичното и следователно на политическото.

Безусловната функция на университета

Следователно, първа задача на университетската институция е да осигури радикалната автономия за работата на знанието – на образованието като критическо разгръщане на потенцията на мисълта-действие , която определяме като знание . Това е безусловното условие на Университета. То е безусловно, доколкото автономията на знанието и образованието са условие, структурно условие, на актуализирането на демократически политически порядък. Без автономност на знанието и образованието обществената структура по необходимост би се затворила в механизми на брутално възпроизводство на властта и брутална икономическа принуда. Отхвърлянето на въпросните принципи би било начало на катастрофата на системата от ценности, които само едно безусловно критическо съзнание (което е готово да се изложи на риска да постави на изпитание дори тези неприкосновени ценности) може да поддържа и произвежда. Това критическо съзнание трябва не просто да бъде вписано , то трябва да представлява самата сърцевина на политическото битие.

Ето защо Университетът трябва да бъде неприкосновена територия на критическата мисъл. Място, където образованието и мисълта не само трябва да бъдат отстоявани, но и изпитвани. Място на праксиса и етоса на мисълта. Това в никакъв случай не предполага оттегляне от актуалността и връзките със света; напротив, това означава пространство, където актуалността на света може да бъде мислена незаинтересовано , тоест, критически (доколкото критическата позиция трябва да бъде незаинтересована позиция par excellence ). Следователно, формирането на критическата способност, създаването и развиването на инструментариума на критиката са задължителна, иманентна част на образованието. Те са свързани с втората основна функция на университета като институция на критическата мисъл.Университетът е, следователно, институцията, призвана да отстоява критическото пространство – онази неприсвоима празнота в сърцето на публичността, която основава политическото битие. Публичното пространство е публично именно защото е ничие пространство, защото не е частно пространство. То не се усвоява, а притежава иманентна резистентност към всяко присвояване. Критическото пространство – пространство на разделяне, съждение и криза (според етимологията на krisis 2) в сърцето на публичността – е по дефиниция празно пространство. И университетът е модерната институция, която има свръхполитическата функция да отстоява и актуализира това празно пространство.

Ако критиката – а следователно и кризата – е сърцевина на политическото, то това означава, че университетът, като институция на знанието и образованието, не трябва на всяка цена да редуцира кризата на знанието и образованието. Знанието не предполага единствено самодостатъчност и прогрес. То трябва да носи и възможността за криза, а следователно за пластичност, за трансформация. Тоест, наред с технологиите на знанието, трябва да се пази и пространството – иманентно пространство – на кризата като условие на критиката и като възможност за ново начало. Съзнанието, че нередуцируемото условие на този критически императив, обитава сърцето на знанието, е критическото съзнание, което позволява не само скепсиса и полемоса , но и всяко творческо действие: то е собственият ритъм на мисълта.

Ролята на тези, които (се) учат

Първа отговорност на критическия мислител е образованието, тоест, способността не просто да се комуникира знанието, но и то да се интензифицира чрез форми, които са и форми на съ-общност. Тази работа би трябвало да има екземпларен статут за обществото. Университетът е или трябва да бъде място на създаване на нови форми на споделяне , на нови езици, в крайна сметка – на ново съвместно съществуване. Наред с критиката, той трябва да дава място и на пластиката на мисълта. Пластичността на мисълта означава отвореност към други типове изказ, други езици, други форми на мислене и на живот, отвореност към тяхната потенция. Това предполага и отговорност към езика или по-точно - отговорност към опазването на нередуцируемото многообразие на езиците, които композират един език или една култура. Образованието има задачата не просто да предава знания, но и да гради форми на изказ, отношение към света и способност за превод на езиците, дискурсите и идеолектите.Нередуцируемата множественост на изказите е самото място на пластичността на мисълта и на всяка култура. Една култура е толкова по-динамична и по-жизнена, колкото повече езици са изявени в нея, колкото повече те комуникират помежду си. Налагането и доминирането на един език води към смърт на езика. Един език значи липса на език, защото езиците винаги са множество, те винаги съществуват в динамична отвореност едни към други, в излагането и пресичането си. Но същевременно, Университетът като място на пластиката на мисълта не трябва да тотализира презумпцията за преводимост. Защото абсолютен превод не съществува, преводът винаги е частична редукция. Следователно, опитът за създаване на нови типове комуникация трябва да изхожда от единственото възможно общо пространство – това на неповторимостта и следователно - непреводимостта на сингуларните езици. Това е всъщност границата, в която Университетът се докосва до сферата на изкуствата и човешкото творчество изобщо, “сфера”, чиято първа характеристика е именно разтварянето на хомогенните езици и множенето на сингуларните идиоми.

Следователно творчеството, изобретяването, производството като poiesis засяга на първо място именно моделите на общуване, на бъдене-заедно. Всяка епоха от историята на институциите на знанието предлага специфичен модел на общност на мисълта, който споделя кодове на общуване, определен етос, определена форма на живот. Каква е днешната общност на знанието? Така наречената “академична общност”? Между античната школа, средновековния университет, модерната школа на мисълта и днешните университетски “департаменти” очевидно няма нищо общо. Как в неизбежната институционална прагматика може да се разтвори пространство за общност на мисълта? Именно излагането на срещата с външното – със студентите, които идват от света, които са външното в сърцето на институцията – това външно, без което тя е невъзможна – е началото на възможността за общност . Общността предполага пластичност на екзистенцията. Институцията на мисълта трябва да разтваря пространство за пластичността на мисълта. Това предполага също така отвореност към формите на живот и мислене, носени от другия, от “идващия” – тоест от този, който се учи, чувствителност към неговото знание и специфика на методите за познаване и възприемане на знанието, което позволява именно действието на образованието като процес на трансформация, в който предпоставките не се снемат, а обогатяват и разширяват. Университетската институция не е консервативната институция от вчера, но ако тя има за цел да запази нещо от своята история, то това е потенциала за творчество - за изобретяване на нови форми на образование, а те могат да бъдат постигнати само чрез диалог, спор, споделено търсене на истината.

В този смисъл, преподаващите са натоварени с огромна отговорност и те трябва да бъдат на нейната висота: образованието трябва не само да пре-подава, но и да разтваря мисълта, да бди над това тя да не се затваря в ригидни схематизми и автоматизми, да оставя винаги отворен хоризонт за нови актуализации. Но това означава, че институцията – по необходимост кадриращо място на властта – е изначално обитавана от другостта на мисълта, изначално изложена на риска на затварянето, на ригидното повторение. Тогава въпросът е как затварящата тенденция на институцията да бъде парирана отвътре? Как университетът да не стане място на другото на самата мисъл?Единственият изход е в непрекъснатата съпротива срещу тоталитаризиращата хватка на властта и следователно - срещу монолитните тотализиращи фигури на субекта, общността и твърдите понятийни парадигми.Университетът и образованието не трябва да бъдат място на втвърдяване на ригидни парадигми, на канони на знанието, а напротив – на пластическото моделиране, на риска на мисълта, на скепсиса и полемоса; и в същото време - на респекта, на споделения ритъм на мисълта и знанието-действие.

Можем ли да мислим, тоест, да действаме заедно?

Нека следователно се върнем към нашия начален въпрос: Можем ли да образоваме, без да падаме в клопката на обучението? Възможно ли е – и как? – да се избегне налагането на една доминираща гледна точка, която оценностява и следователно санкционира и монополизира властта? Как да разтворим една мисъл, без да обучаваме? Възможно ли е – и как? – да мобилизираме една “обща” (или може би е по-добре да кажа - “приятелска”) мисъл?

Може ли да се мисли заедно? И ако да – как?

Как да се “разтворят” иманентните кохерентности на сингуларните мисли? И дали едно такова разтваряне на сингуларностите за общото не налага донякъде метафизичния образ на едно “общо” пространство на мисълта, което предшества всяка сингуларна мисъл? Една универсална потенция на мисълта? Не защото сингуларността на мисълта, сингуларният й опит е нередуцируем до тоталност; именно нейната нередуцируемост я прави мисъл. Но тогава как да се мисли общото пространство на излагане на сингуларностите на мисълта? Единствената възможност е да се разтвори вътрешното различие на всяка мисъл, което позволява алтерирането й, тоест, преходът в другостта, която я обитава, излагането – споделяне на другостта. Общото пространство на мисълта е следователно безграничната й пластичност, пространство, което наричам трансформабилност . Влизането в това пространство на динамиката на сингуларността е необходимото условие за създаването на една теза или понятие, които едновременно изразяват комплексността на дадена ситуация и сингуларността на събитието.

Университетът, място на безусловната свобода на мисълта и на критическата резистентност, няма друга алтернатива, освен този радикален опит на споделената сингуларност на мисълта, на “интелигентността на хетерогенното”.

II. Postscriptum или метакритически Записки по маншетите

Деполитизация / Реполитизация

Движението на протестите през последните месеци не представлява процес на деполитизация. Напротив, то е явен процес на реполитизация. Независимо от съдържанието и формата им, протестите представляват процес на гражданска мобилизация срещу формите на заграбване на политическото, срещу узурпацията на политическото пространство. Днес изживяваме реактуализация на агората или, според небезизвестната метафора на Владислав Тодоров, ново възпаляване на политическото.

Стихийният и невинаги докрай артикулиран протест срещу “системата” и “всички партии” е израз на колективна критическа интуиция. Всъщност, популистките инерции, възпроизвеждащи механизирани клишета, са най-типичният израз на деполитизацията в епохата, когато реторическите инструментализации на традиционни политически понятия като “ляво” и “дясно” са редуцирани до механизми за достъп до властта, чието пространство е олигархичният и същностно антиполитически ултралиберален консенсус. Така сме изправени пред действието на диалектическия механизъм на отрицание на отрицанието: спонтанното отхвърляне на антиполитическото, разбрано като “политическо”, става политически акт – акт на реполитизация, тоест, на завръщане на колективния политически субект. Изживяваме завръщане на политическото след десетилетие и повече на опасна а-политизация, водеща към склерозиране на политическото и стигматизирането му като някаква псевдо-елитарна, олигархическа област. Но не, политическото е иманентно на човешкото съществуване, присъщото на Аристотеловия zoon politikon . А доколкото Аристотеловата “Политика” определя политическото като способността да се разграничава между полезно и вредно, между справедливо и несправедливо, то политическото е винаги резултат на разграничения, тоест на решение, тоест критически акт. Следователно, през последните месеци става дума за реактуализиране на потенцията за конститутивно политическо действие, за израз на потенцията на човешкото съществуване в общество.

Легитимационна криза на фасадната демокрация

Движението от последните месеци беше също така често критикувано, и вероятно не без основание, за липсата на ясен проект и ясни политически искания. Но и в този случай противоположното твърдение е вярно. Централният въпрос на тези протести беше въпросът или по-скоро - критическата интуиция за дефицита на легитимност на властта, а този въпрос, сам по себе си, е не просто легитимен : той е фундаментален политически въпрос.

В този смисъл, случващото се през последните месеци и особено неговата нова форма през последните две седмици на студентска окупация наСофийскияуниверситет беше обзето от страстта по цезура , по разсичане , по срез (японският приятел, философът Ясуо Кобаяши, заедно с когото, както и с колегите и съ-организатори на форума “Метаморфоза и катастрофа” от Института за критически социални изследвания и Софийския литературоведски семинар, посетихме окупирания СУ, въведе фигурата на цезурата , цитирайки енигматичното понятие на Фридрих Хьолдерлин): тоест, по разтваряне на потенцията за нов конститутивен момент, за срез. Тези протести не искаха просто да изричат очевидната истина: “царят е гол” (разбирайте, преял, охранен с комисионни, облечен в скъпи марки дрехи). Те скандираха нещо повече и то е радикално политическо: “Царят”, тоест “законът”, порядъкът, наложен от самообслужващата се власт, е излязъл сам извън закона. Формалната привидност на правилото изяжда, поглъща канибалски субстанцията на закона, която не може да бъде в основата си нищо друго, освен справедливото с/поделяне на битието-заедно, на общото съществуване.

Окупация

Защо окупация на Университета? Как? Докога?

На първо място, окупацията на Университета е не само физическо окупиране на пространство; тя поставя символично въпроса за институцията, а през институцията на университета обвързва този въпрос с императива за критическа интелигентност и действие и по-общо – с отношението към универсалното и истината, а следователно и към общото, тоест, към справедливостта като основа на политическото, на битието-заедно. Това означава ни повече, ни по-малко следното: ако окупираш пространството, трябва да си готов да окупираш и понятието, и функцията; да бъдеш на нивото да я преосмислиш. Нека бъда докрай ясен: окупацията не е ценност сама по себе си и не трябва да бъде извършвана на всяка цена. Радикалното действие трябва да бъде на висотата на формата, която приема – в случая, на нивото на задачата за радикално преосмисляне на ситуацията, за изобретяване на нова колективна политическа интелигентност.

Въпросът “Ще успее ли протестът, респективно окупацията?” е неправилно поставен. Истински важният, собствено политически въпрос е следният: какъв е залогът и задачата на това движение? Не знаем дали тази окупация ще има успех, а и ясно е, че незабавен успех е невъзможно да има. Но тя дава възможност да мислим, дори чрез несъгласие, дори чрез спор или възмущение, мисията на Университета. Да се изправяме отново пред критическия императив да разтваряме критически цезури. От тези цезури могат да излязат нови (красиви и/или импотентни) утопии, нови чудовища, но и нов език, нови способности за критическо действие, нови идеи, форми на съществуване заедно, началните тласъци на ново движение.

Разбира се, рисковете пред едно подобно движение са неизброими. И никой от тях не е изключен по правило: нито рискът от създаване на нови лобита или сектантско-политически групировки, нито рискът от наивно и карнавално, лесно подражание на готови, и при това крайно противоречиви модели, на новите клишета на протеста, на първо място, разбира се, от семейството на “Occupy”, които до голяма степен заглъхнаха в реторико-идеологическа конфузия (вж. мощната скорошна критика, предложена от Шантал Муф в Agonistics , London: Verso, 2013).

Същностното е, че в ситуацията, в която се намираме, сме заставени да мислим отново дълбокото основание на институцията на Университета, реактуализирано чрез възпалителния процес на окупацията. Институцията на Университета се превръща отново от натежала образователна машина в поле на сили. Така Университетът се обновява като агонално поле, поле за състезание и спор. Следователно, днес дългът на тези, които се отъждествяват с Университета, били те студенти или преподаватели, е да спорят и дори да се борят около принципите, които артикулират – да установят наново архиполитическата форма на агоналния критически спор 3, а не на варварския, примитивен антагонизъм, чието възпроизвеждане в пространството на Университета не трябва да бъде позволено на каквато и да било цена, ако искаме да покажем, че знанието прави силата ; и че друга форма на съвместно съществуване, на достойно съвместно съществуване е възможна.

За да не следваме инерцията на лесните стереотипизации, тук трябва да подчертаем и хетерогенността на множеството на студентите. И между окупиращите, и между временно пребиваващите в окупацията, и между поддържащите и противопоставящите се студенти има най-различни индивидуални и групови субекти – те имат (или нямат) най-различни ценности, политически афекти, етос, политически убеждения, симпатии, лични склонности и интереси и пр. “Студентите” не са едно , дори да търсят отново забравеното общо. Не, те са дори напълно различни и често пъти са на границата на взаимното разбиране, на границата на общия език. Но в ситуацията на окупация, особено тези от тях, които са вътре , са заставени да мислят общото , да установят праксис на общото, дори чрез полемика да установят неговите порядки, неговите практики, неговите граници, неговия хоризонт, неговата не/възможност. Това е основното различие с протестите на улицата: окупацията на публично пространство е свързана с различен тип устояване. Устояването на протеста навън не може да избегне риска на карнавализацията, тоест, на травестията и бързото връщане към нормалността на следващата сутрин, независимо от волята на много отделни индивиди за постоянство и упорство. Докато самозатварянето вътре, което има ясно изразени антиутопични рискове – достатъчно е да препрочетем “Повелителят на мухите”, както подсказа уважаван приятел и колега – налага и необходимостта от трансверсално действие, от катализиране на общото, от други типове субективация. Всъщност, пред самозатворилите се вътре стои императивът за упорита и интензивна (политическа) субективация, тоест, разгръщане на нова субектност – а това може да се случи само чрез фундаменталната операция на политическото, тоест, чрез взимането на решение (критическата операция в етимологическия смисъл на krisis ).

Случи ли се подобна субективация? Пораснаха ли нови субекти? Разви ли се нов език, преодоляващ ред инфантилни социално-инженерни бисери, поръсени из медиите? Предстои да разберем. Бъдещето предстои и то прави и бедността, и невъзможния патос на настоящето значими.

Tова, което е сигурно, е, че с окупирането на пространството на Университета, от една страна, е затворено едно реално, а също така и символно пространство, и това е неизбежно репресивен акт, налагащ ограничения, затруднения и дори засягащ правата на множество хора; но в същото време, символният акт на окупацията на Университета разтваря пространство – пространство за мислене не само на политическа ситуация, но и на политическото съществуване изобщо – и това в пространство и хоризонта на институцията на образованието и знанието. Как ще бъде овладяно или завладяно, приватизирано или потушено, населено или обезлюдено, изличено или разширено това пространство, зависи само от колективната и сингуларната воля на всички тези, които са го разтворили, тоест, на множеството на малцинството , на всички нас, на всеки един от нас.

https://www.kultura.bg/bg/article/view/21570