Боян Манчев

Main content and navigation area

Действието на потенцията 1

Гюстав Гийом и софийската гийомистка школа

Наследството на лингвистиката, УИ “СУ Св. Климент Охридски”, София, 2015).

Идеята за потенция е сред идеите, които определят философския дневен ред. В известен смисъл актуалността – философска, езикова, дори политическа – се намира под знака на потенцията, която съвсем не е банално явление от епистемологичен порядък в един свят, чиято потенция се изчерпва всеки ден; тъкмо обратното, мисълта за потенцията се налага като една от задачите на съвременността.

От тази гледна точка Гюстав Гийом се явява един от големите предшественици на това епистемологично обновление, отговаряйки на негласното изискване на времето си. Ако Гийом е “може би най-философски ориентираният лингвист на нашия век [вече миналия век]” 2, то тогава централната идея на творчеството му, идеята за езика като потенция, не би могла да не бъде свързана с една от основните категории на западната философска традиция, потенцията. Трябва все пак да се подчертае още от самото начало, че Гийом винаги е стоял далеч от опита философските “универсалии” да се приложат направо в конкретната сфера на лингвистиката. Не само защото, както знаем, той избягва да се позовава експлицитно на философите, чието творчество познава и от което несъмнено е черпил 3.

Извършената от Гийом операция е много по-дръзка: той разкрива езика и следователно науката за езика като област на условието на възможност за философските “универсалии”. Ако Гийом настоява, че е изпълнил задачата си като “човек с обикновена мисъл”, това означава, че обикновената мисъл разполага със самата потенция на философията: езика. Но идеята за потенция е обусловена от езика в двоен смисъл: от една страна за Гийом самият език е потенция и винаги трябва да се подхожда към него най-напред откъм потенцията, а от друга страна, както показа Красимир Манчев, продължавайки Гийомовия анализ на глаголната система, понятието за възможност, и изобщо модалните категории, заемат централно място в процеса, изследван и наименован от Красимир Манчев в края на 60-те години като идеогенезис – несъмнено едно от най-познатите и влиятелни понятия на гийомистката традиция 4. Езикът, който е потенция на философията, става по този начин необходимото условие на всяко разсъждение върху потенцията. Изучаването на езика се наслагва върху синтетичната потенция на самия език, за да изкове синтетичен метод, едновременно потенциален и ефективен, действен.Така става възможно да се говори за истинска лингвистична философия (различна от философията на езика), иманентна на езика. По този начин лингвистиката при Гийом си поставя имплицитно фундаменталната задача – преди да бъде основание на литературознанието – да стане потенциалното основание на философията.

Поради това можем да твърдим, че Гийом не прилага философски модели, а преразглежда смисъла им, залозите им. Тук ще се спра на някои от тези залози, концентрирайки се върху това, което ще нарека Аристотелoво изискване: едно основно изискване, което стои пред философската мисъл и чийто прозорлив интерпретатор е бил Гийом, осъзнал напълно смисъла му, който подхваща и преформулира, за да го тласне по-напред в една нова фундаментална област, тази на науката за езика. Ще се огранича с формулирането на няколко хипотези, отнасящи се до философския произход на идеята за потенция у Гийом, опитвайки се да отговоря на самото изискване на лингвистичното творчество на Гийом. Полетът на необикновената, смела и безкомпромисна мисъл на един от най-малко признатите големи лингвисти на миналия век ни задължава да го направим.

1. Гийом и философията: изискванията на потенцията

Лингвистиката на Гийом се отличава с утвърдителната си сила, с антропологическия си и философски размах. Връзките между нея и философските изисквания на потенцията са много по-силни от обикновената аналогия: тя се ръководи от същите антропологически и философски изисквания, които са направлявали изработването по иманентен път на тази централна категория на философската мисъл. Ще се опитам да представя най-важните от тези изисквания, като ги свържа засега условно с имената на философите, прочули се с това, че ги въплъщават в съчиненията си, като се съсредоточа върху първото от тези изисквания, това на създателя на философското понятие за потенция, Аристотел. Ще се занимая отделно с него в края на това изложение.

- Изискването на Спиноза

Връзката на лингвистиката на Гийом с философията на Спиноза е под знака на принципа на иманентността. Така както за Спиноза natura naturans е иманентна на natura naturata, така както potentia е иманентна на актуалните модуси, потенцията при Гийом е иманентна на акта, т.е. езикът като дълбока потенция, като структурна динамика е иманентен на ефективното ниво на речта.

Все пак за Гийом процесът на актуализация на потенцията е нещо съвсем различно от окончателно актуализиране на потенцията, за който може да се предположи, че се изчерпва при процеса на актуализация; обратно, този процес при Гийом се представя като дейност, като акт, който, напротив, увеличава, или по-скоро, в качествен смисъл, интензифицира потенцията. Така се запазва възможността за повторно слизане, или по-скоро изкачване, от актуалното към потенциалното: актът действа и следователно отваря потенцията, речта не изчерпва, а разширява ефективното поле на потенцията на езика. Значи потенцията присъства винаги същокато потенция за дезактуализация, не в смисъл на произвеждане на статичен абстрактен тип (модел), а като възможност за връщане към потенцията. Говорейки за “лингвистичната мутация”, която се извършва непрекъснато, Андре Жакоб отбелязва на свой ред “двупосочния характер” на тази мутация – “защото, за да се актуализира един език в реч, трябва, по-дискретно може би, упражняването на речта да доведе до потенциализация към езика.” 5 В Какво е философията Жил Дельоз и Феликс Гатариподхващат и развиваттази епистемична възможност, чийто решаващ характер добре разбират 6. Епистемичните решения, които свързват Гийом и Дельоз и ги доближават до Бергсон, носят изискването за иманентен динамизъм, изискването на иманентната динамика на dunamis, присъстваща винаги в акта, в действието. Техните тези следват отблизо Спиноза вкрипто-революционното му противопоставяне на догмата на томистката догма, като отхвърлят епистемичните начала на схоластиката, която фетишизира системата на езика като статично творение, застинало в структурното си съвършенство. По този начин те се противопоставят още повече на разбирането на разликата като негативност, основополагащо разбиране на формалистичното изучаване на езика, и следователно на логиката на негативността, на празнотата и на отсъствието, на не-битието, която е господствала в основното направление на философската мисъл от Парменид до Хегел и Хайдегер.

- Изискването на Бергсон

Чрез Бергсоновото изискване Лайбниц “допълва” своя съвременник Спиноза. Най-синтетичната формулировка на това изискване, формулировка, която дължи много на Дельоз, би изглеждала по следния начин: актуализацията е винаги разграничаване (диференциация). Но актуализацията-диференциация не трябва да се разбира като възходящ процес или като обикновено развитие, като придвижване напред; става дума, обратно, за сложен, т.е. синтетичен процес 7: ставане-сложен; процес, който, такава е хипотезата ми (тя може да се основе и на препрчитане на артикулирането на категорията dunamis у Аристотел), предполага увеличаването (или интензифицирането чрез развитието на комплексни структури) на потенцията в самите недра на актуализиращия акт. По тази причина диференциацията не отслабва, а засилва потенцията: тя е въпрос на сила. Няма аналитична операция без синтез, няма дейност без сътворяване. Такава е философско-антропологическата насока на Гийомовата оперативност.

Освен това, определяйки оперативността като актуализация, тръгваща от конкретното, като двупосочен процес, който никога не е изцяло абстрактен 8, Гийом, за разлика от Бергсон, успява да избегне риска да издигне траенето, la durée, “до ранга на абсолют” (според формулировката на Рьоно Барбарас), операция, вследствие на която чистото ставане, actus purus, би рискувало да изпадне “в същата атемпоралност като тази, за която Бергсон упреква метафизиката още от времето на Платон и Аристотел” 9 Ако все още може да се говори за “бергсонизма” на Гийом, това би бил бергсонизъм на конкретните форми, който не пренебрегва дискретните/крайните структури и особености, за да приеме, с основание, мобилистичното и трансформистко изискване. Той отказва да сведе акта, движението и трансформацията до едно “чисто” идеално състояние.

2. Гийомовото понятие за потенция. Аристотеловото изискване

Парадоксално е, че понятието за потенция у Гийом не може да бъде разбрано без да бъде непосредствено свързано с концептуалния апарат на акта, на действието. Това се дължи на еманципирания начин на мислене на потенцията: според моя прочит на Гийом потенция и акт не са две противоположни състояния на субстанцията, първото от които, потенцията, несъвършено и по-нисше в своето несъвършенство, в онтологическата си незавършеност, е само източник, който обслужва осъществяването на съвършенството на по-висшия термин, на актуалността на акта. Тъкмо обратното, потенцията и актът са само два тензорни полюса, чиято обща интензивност – процесът на актуализация или оперативността според терминологията на Гийом – предхожда възможността за разграничаването им чрез аналитичната операция. Езикът е динамика, самата материя на мисълта в движение. Процесът на актуализация не е реализация, а ставането на самото ставане: той е модусът на съществуване на потенцията. “Златното правило, което ръководи нашите изследвания, е реверсията (обратимостта) на констатирания резултат в процес, в генетически процес. (…) Действително всичко в езика е процес. А констатираните резултати са, ако мога да си позволя да кажа, нещо като фасада. Няма съществителни: в езика има по-рано или по-късно прихваната субстантивация. (…) Няма време, има феномен на формирането на образа-време – хроногенезисът …” 10

Няма нищо изненадващо в това, че разгледана по този начин, оперативността на Гийом се доближава до категорията на Аристотел за движението.Централното място на тези две понятия в двете системи е неоспоримо; все пак, докато при Гийом оперативността функционира като доминиращ мета-концептуален инструмент, то в Аристотелoвата метафизика движението остава по-скоро латентно ядро 11. От тази гледна точка може да се твърди, че Гийом радикализира Аристотелoвите постулати по същия начин, по който го прави Морис Мерло-Понти по същото време, разглеждайки въпроса за aisthésis, за сетивния опит. Рьоно Барбарас пише в “Потенцията на видимото: “За Аристотел разграничените в потенция усещащ и осезаемо са идентични в действие. Обаче такава една формулировка препраща към теорията на субстанцията, която позволява да се разграничи усещащия от едно осезаемото като субстрати на това единично и свързано осъществяване, каквото представлява усещането. Обратно, Мерло-Понти се разполага в самото сърце на процеса на актуализация, т.е. на движението на проявлението, там, където потенцията е винаги вече на път да се осъществи и винаги отново връщана в това, което я актуализира, следователно там, където усещащ и осезаемо не са нито нещо единично, нито нещо двойно в сърцето на този опит отвъд разграничението.” 12 Гийом действително извършва подобна епистемична операция, раздвоявайки присъщото на езика движение на иманентност чрез лингвистичната операция: той също се ситуира в сърцето на процеса на актуализация. По този начин при Гийом този епистемологичен въпрос е преразгледан и решен посредством самия език: Гийом успява да тръгне по пътя на потенцията, да следва векторите на лингвистичнитекинези, които ориентират психо-механичния и следователно онтологичен poïésis, вместо да го неутрализират чрез статиката и статуквото на аналитичната абстракция. С уточнението, че критиката на двамата мислители от миналия век всъщност не е отправена толкова към самия Аристотел, както твърди Р. Барбарас, колкото до схоластичното редуциране на неговата мисъл.

И така, оперативността при Гийом се утвърждава като динамична категория, т.е. като категория, която се стреми към активна потенция, и даже нещо повече: потенцията в действие. Еrgon (‘творба’, ‘функция’) – понятието, от кодто произлиза етимологически понятието оперативност (латинското opus превежда ergon), е очевидно свързан с energeia, с акта, от който произтича, без обаче да го ликвидира. Но тогава не само оперативността е акт, който не изчерпва потенцията; тя е акт-потенция, актът на самата потенция. Тази именно операция, операцията, която преплита потенция и оперативност, ще посоча накрая като Аристотелoво изискване.

И, накрая, ето как бихме могли да представим философско-антропологическата насока на основната теза на Гийом: няма език без творческа потенция; няма потенция без преминаване към акт, към действие 13. Потенцията не се реализира или не е реализуема чрез речевата актуализация, тя е нейното условие, тя я обуславя по иманентен начин. Мислейки потенцията като “двигател”, съвсем различен от първата движеща сила на Аристотел – тази чиста актуалност без остатък от потенция; мислейки я като динамика на актуализацията, Гийом се явява могъщ критик на схоластичната редукция на тезите на Аристотел: той изработва концептуален апарат, който се разполага в самото сърце на динамичните структури на езика, за да се противопостави на телеологически утвърдените съвършенство и вечност на акта (в края на краищата на неговата неподвижност), който загърбва движението и динамиката. Така Гийом “реформира” Аристотел, или, по-скоро, разтваря отново потенцията на неговата мисъл; той освобождава неясната и потисната Хераклитова страна на Аристотел («Всъщност всичко в езика е процес»), приближавайки се по този начин до виждането на тези, които Ернст Блок нарича «Аристотелoва левица», чийто образцов представител, макар и от най-малко признатите, би могъл да се смята в крайна сметка Гийом. Следователно той се е произнесъл, дори и да е само имплицитно, в полза на една Аристотелoва Хераклитова левица. “Най-философът между лингвистите” на миналия век се нарежда между онези, решили да посрещнат бъдещето, като го създават.