Боян Манчев

Уолтър де Мария, „Поле на мълнии“ (1977)

Облаци – Философия

Философията е невъзможна без облаци. Философията е борба и чудо: облакът е борба и чудо.

Какво се случва с Хераклитовия огън, когато облаците обвиват земята като пашкул?

Всеки облак носи мълния. Черният облак е обрамчен с металически ръб, със заплаха, с красота. Облаците са потенция, която се движи и прераства в буря. Небесният огън е енергията на облака.

Огънят е избухването на облака, електрическият заряд. Електрическата дъга е иманентен бунт на облака, който трансформира неговия материален модус.

Въздухът – парата – дъждът (Хераклит – Шели).

* 

На предела гнезди мълнията.
Аргонавти, крушенци в леговището на мълнията.

Пустошта на брега на мълнията. Каменни острови, отвес, каменна лавина, сурово електричество по склона, добре заварили в мъгливите селения на Мълнията и Гърма.

Буря

Бурята актуализация на облака ли е? Светкавицата, която „раздира“ облачната плът? Дъждът, който изплющява като разлятата мътна кръв на облака, заедно със зверския тътен на мълнията? Безпощаден театър на небето, алтертехника или първична материя на хаоса? И двете.

Небесните явления, метеорите, не само знаци или изява на божия гняв, но и алтер-актуализации на комплексна потенция. Не дихотомичен моновекторен преход, а трансформация на eдна потенция-активност в друга потенция-активност.

θ Мълнията, бурята: едновременно енделехия и ентелехия – устояването в промяната е равносилно на съвпадането на събитието със себе си чрез промяната. Не векторно, линеарно, а пулсиращо движение: фронт.

Облак – Мълния

Облакът е пространство на сгъстяване и разтягане, разтежение, наситено със заряд.

Облакът е леговище на мълнията. Утроба на мълнията.
Нееднояйчен близнак на Мълнията. Облакът е сянка на Мълнията.

Хераклит

„Той [Хераклит] обаче твърди, че ще има съд на света и че всичко онова, което е в него, ще мине през огъня, като казва дословно следното: „Мълнията ръководи всемира.“ А под понятието мълния той разбира именно вечния огън.“ (47, Хиполит, „Опровержения“, IX, 10)13.

(Антична философия, съст. Ради Радев, прев. от старогръцки Христо Данов, „Наука и изкуство“, София, с. 85).

Огънят е мълния, тоест не само постоянна промяна, но и вътрешен сблъсък, иманентна полемика – фронт, в който гнезди заряд.

Лукреций

„Аз трябва да изложа системата и явленията на небето, да обясня бурите и ослепителните мълнии, тяхното въздействие и от какви причини произлизат (…) Материята на облаците не може да бъде плътна, както тази на камъните и дървото, нито пък тъй тънка, както тази на мъглата и на носещия се пушек; иначе, увличани от тежестта си, те биха падали тежко надолу като камъни или неустойчиво като пушека, те не биха могли да задържат в себе си мразовития сняг и градоносните дъждове. Често те разнасят шум по просторите на необятния свят, подобно на този, който понякога издава опънатото над големите театри платно, което се вълнува между мачтите и стълбовете. (…) Също тъй често се случва, че природата бива разстърсена от страшна гръмотевица и се разклаща на всички страни; бихме помислили като че ли мощните стени на необятния свят внезапно са се разкъсали и разпръснали. Това става, когато буен вятър внезапно се извие в буря, вмъкне се в някой облак и затворен тук, той се превръща във вихрушка и принуждава отвсякъде все повече и повече облака да образува гъст пласт около вътрешната празнина; после, щом като неговата сила и бурен пристъп го изтощят, със страшен трясък се разпуква обръчът.“

„Така че, когато този разпален вятър разкъса черния облак, той разпръсва огнените семена, като че ли неговата сила внезапно ги е изстискала и те образуват зигзаговидния пламък на светкавицата. (…) Разбира се, всичко това произлиза от гъсти облаци, които при това се издигат и се струпват един върху друг с невероятна стремителност. Недей се заблуждава, че ние оттук на земята виждаме повече как се разширяват облаците, отколкото как се струпват нагоре. Вгледай се понякога в тия облаци, които приличат на планини, как вятърът ги носи през въздушното пространство, или пък виж насъбралите се около високите планини облаци, които се струпват и притискат един върху друг и застават неподвижни, когато ветровете стихнат навсякъде. Тогава ти можеш да разбереш колко грамадна е тяхната маса и ще видиш пещери, като че ли образувани от надвиснали скали; и когато се извие буря, ветровете ги изпълнят; със страшно бучене те негодуват, затворени в облаците, заплашват както диви зверове в клетка и техният рев се разнася ту тук, ту там из облаците; те се свиват на вихър, за да намерят изход, и изтръгват от облаците огнени елементи и така струпват грамадни количества от тях, търкалят този пламък вътре във вдлъбнатината на техните пещи, докато най-после облакът се разкъса и светкавицата блесне.“

(Лукреций Кар, „За природата на нещата“, прев. от латински Марко Марков, „Наука и изкуство“, София, 1971, с. 237-239; с. 241-242).

Блейк

Какво каза Блейк за това?

А Тириел старикът се възправи, каза: „Къде ли гръмотевицата спи?

Къде тя крие свойта ужасяваща глава? Горящите ѝ бързи дъщери

къде забулват огнените си крила във ужасите на косите си?

Земя, аз стъпвам на гръдта ти! Събуждай земетръса в неговата дупка,

за да въздигне тъмния си парещ лик през цепещата се земя

и да събори тия кули с плещите си! Нека бесните му кучета

от центъра се вдигнат, като лаят с пламъци и гърмове и тъмен пушек.

Къде сте чуми, които къпете се във мъгли и в неподвижни езера?

Вдигнете мудните си членове и нека най-противната отрова

да капе от сукмана ви като вървите, увити в жълтите мъгли! Седнете тук, в този просторен двор, и нека той да бъде цял затрупан с мъртви;

Седнете тук и се усмихвайте над тези прокълнати деца на Тириел.

Светкавици, огньове, гръмотевици, не чувате ли клетвите на Тириел?“