Решението за съществуване е рисковано. Хвърлянето в мътния поток на съществуването е самият риск. “Животът е опасен”. Няма нищо по-опасно от живота. Няма нищо по-опасно от съществуването.
Но решението за съществуване не може да не бъде решение за устояване; в някакъв смисъл – за безсмъртие.
Да, субектът е краен, а човекът – смъртен. Съществуването обаче, в неговия онтологически смисъл – не.
Съществуването е безкрайно.
Субектът е краен, но потенцията на съществуването – не. Съществуването не е безсмъртно като нематериална, трансцендентна, “божествена” субстанция. Но неговата интензивност устоява чрез отворената потенция на вгъването, на безкрайното вгъване, огъване, което всъщност представлява преход в нови измерения, трансформация на модуса, сплитане, преплитане, преобръщане, и следователно реструктуриране на ново качествено състояние – катастрофа. Мислимото, неговата потенция устоява отвъд крайната граница, чрез вгъването в предела: пределът е безкрайното нагъване на границата. Фрактализацията на границата, която се явява като метеорологически фронт. Като облак.
Облаците са отвъд живота и смъртта, те съществуват. Те устояват в съществуването. Затова те са демони. Затова те са ангели. Те стоят, те никога не застиват. Промяната, която устоява. Без край.