„Няма място за Смъртта. Самите места са мъртви тела: техните пространства, техните гробове, техните протяжни маси и нашите тела, сновящи между тях, между нас.
Между-телата не съхранява нищо, нищо освен разширяването, каквото е самата res, ареалната реалност, според която става така, че телата са изложени помежду си. Между-телата е тяхното имане-на-място/случване от образи. Образите не са подобия, още по-малко призраци или фантазми. Ето как телата се предлагат помежду си, това е полагането в света, полагането на брега, полагането в слава на предела и блясъка. Тялото е образ, дарен на други тела, цял корпус от образи, протегнати от тяло към тяло, цветове, локални сенки, фрагменти, зърна, ареоли, лунули, нокти, косми, сухожилия, черепи, ребра, тазове, кореми, канали, пяна, сълзи, зъби, лиги, цепки, блокове, езици, пот, течности, вени, болки и радости, и аз, и ти.“
(Жан-Люк Нанси, Corpus, прев. Боян Манчев, София: ЛИК, 2003, с. 104-105, последен параграф на едноименната последна глава на книгата)