Прекъсване, време
Паниката е прекъсване. Но прекъсването не е мистичен разрив, не е вертикална ос на времето, апокалипсис. Прекъсването е обрат. То е обратът на идното. Паниката е самото идно на природата.
Паниката е афект на идното, на предстоящото. Поразяващият ефект на паниката е в това, че сетивото на времето се схваща отвън. Времето се схваща отвън. Схващайки се отвън, времето се схваща като време. Сетивото на времето открива корена си, разбира, че негов корен е собстеният му поглед, собственото му осезание, собственият слух. Паниката е тишина. Когато слухът на времето престане да звучи, самото време заглъхва. Когато движението на сетивото на времето спре, и времето застива. Паниката е парализа на сетивото, открило себе си.
Внезапно усещаме, че има време, и времето спира.
Но защо този усет? Защото усещаме времето внезапно? Защо сетивото на времето усеща себе си? Защо времето връхлита, спирайки? (Затишие пред буря? Бурята на времето.)
Защо това се нарича паника?
Бог Пан, присъствието в началото, присъствието на началото, не означава архаична наличност, всеобемаща и всепронизваща неведома мрачна субстанция. Присъствието-в-началото е присъствие в самото обръщане, в обрата, в резкия сблъсък със себе си, там в безкрайно тясното, необозримото пространство отвъд кожата, преди кожата, на самата граница на кожата.
Граница на тук-присъстващото: дотам присъстващото до повърхността, порите и отвъдното на кожата, отсамната й страна, отвъд нас и преди нас, че сме престанали да усещаме, че сме го мистифицирали като свръхсетивно, свръхестествено.
Ние сме спряли да го усещаме, но то усеща нас. То ни усеща. Мисли ни. Е ни: съществува ни.
Паниката е досегът на тук-присъстващото. Дотам-присъстващото или отсам-присъстващото. Всичко застива. Всичко се движи и сякаш нищо не помръдва. Чуваш ли движението на микроскопичните тела в нас, бактериите, микробите, кръвните телца, растежът на клетките, зиготата? Чуваш ли? Няма празно. Безкрайната самота на разума е населена с присъствия.
Паниката разкрива винаги вече наличното, самата иманентност, която сме спряли да познаваме.
Прекъсването на паниката е внезапното излагане на това, което винаги е било тук, на забравените обитатели, на архаичното тук на природата. Но архаиката не е примитивна субстанция, примитивен и рудиментарен първоизточник. Архаиката е близостта до архе, до началото, а началото е винаги срез, различаване, техника на невъобразимото. Апейрон, безмерният, е вихър, δίνη. Началото е избликване на времето. Паниката е единството на застиването на нормалния механизиран ход на времето и избликването на времето на началото, Еонът, тук-присъстващото като идно.
Бог Пан обитава времето.
Граница, поток: желание
Бог Пан е на ръба на времето.
Бог Пан е на самата граница на времето.
Пан е самата граница.
Пан е син на Хермес, бог на границата. Пан е също син на Дионис, богът на различието и тъждеството, на Множеството в Едното и Едното в Множеството. В Бог Пан протича Богът-Вестител, богът-посредник, но и богът-Разрив, богът, разкъсан от титаните, който сам начева жертвеното разкъсване на присъствието, който живее трагическата невъзможност на Едното.
В Пан тече и Ерос. Той, Козлокракият, който влудява жените, който влудява мъжете, който влудява всички полове твари, е бог на желанието, но и бог на удоволствието. Той не е меланхоличен бог на загубеното желание, той е итифалическият бог на желанието, което не познава граница. Затова той огъва времето и времето познава себе си.
Пан, Козлокракият, е бог на тварите, които го обитават. Неговият глас, обонянието му, слухът му, осезанието му, сетивото на нагона му владее Гората.