Насред жежкото лятно пладне, в привидно най-баналния момент на деня, когато времето следва обичайния си ход и сякаш нищо не може да го наруши, когато опасност не може да бъде въобразена, изведнъж сякаш ходът му се преустановява: времето спира да тече. Мигът застива: сякаш крилата на пеперудите, които се доближават до разцъфналите пролетни цветя, застиват, сякаш жуженето на пчелите застива, въздухът спира да трепти, всичко едновременно се движи и едновременно е замряло. Времето е спряло. Какво е това?
Какво е това? Какво е това усещане? Каква е тази парализа на нормалното? Каква е тази необичайна сила, която сковава времето, така че то сякаш излиза от ставите си и остава парализирано? Какво спира хода на пролетта?
Гърците имат име за този миг на застиване, последвано от усещане за предстояща, неизбежна опасност, парализиращ ужас. То се нарича паника. Думата “паника” назовава близостта на бог Пан.
* * *
Паниката е близостта на Пан. Бог Пан дебне, той е невидим, но той е навсякъде.
Той е в крилете на пърхащата пеперуда, в полюляващите се над извора клони на върбата, той е в несигурно застиналите очертания в лятната мараня – над извора, в шубрака, в тази напечена от слънцето горска просека, ето там на поляната, обградена от високи тъмни борове, стърчащи в бялото от жега небе. Там, в храста, там, навсякъде, във всичко. Тук.
Пан: там е тук.
Тук: Паника!