Послеслов към стихосбирката „Ангел в зоопарка“ (2008) на Марин Бодаков
Предусещам думите, които искам да посветя в отговор на твоите думи, усещам полъха им, през въздуха, който ни обгръща отвсякъде, в безкрайната ни самота.
Изстъпление
(В своята сдържаност, в своя „минимализъм”, в търпението на ненатрапчивостта си, стихът-Марин е ексцесивен. По-ексцесивен от жеста на онези, които превръщат ексцеса в занятие. Без противопоствавяне, без маниер. Достойнство. Кураж.)
Изходната точка на стиха: абсолютният ексцес на живота над творбата.
Ексцесът е ексцес на недостиг. Бедността на съществуването е крайна: няма сметка, която да може да я изкупи.
Думите ти тежат точно толкова колкото да премерят недостига. Нито повече, нито по-малко. Равновесие на ексцеса.
(Това ли наричаш стихотворение? Равновесие насред разпадналия се свят: между звярът, детето, ангелът, зорницата.)
Отдаване, което не се излага.
Търпението на ексцеса.
Ексцесът, самата ведрина.
Търпение
Ако тези стихове носят отпечатъка на търпението, носят времето, възможно ли е да ги пресрещна там, където, насред чудовищното ускорение на живота, насред дезорганизацията на свръхорганизацията, насред неправдоподобната скорост на смяната на пространствата и гласовете, на изравняването на все по-разпръсващите се, все по-изкривяващите, все по-наситените времена, сред непоносимостта на еуфорията, сред постоянния срив на надскачащия се живот – вече няма време?
Как твоите стихотворения завързват и развързват времето?
Опит за слушане. Долепи ухо.
Търпението на времето като тяло, което се слуша, което чува едно тяло, което изпълва времето.
Точно защото поезията няма нищо общо с проповедта, етосът на необратимата крайност е нейна необходима възможност.
Нарастват
необитаемите части на това тяло. Нараства
усетът за обратимостта му
Тотална мобилизация на чувствителността.
Бди, в нощта на мерзостта, бдение на нежността – стихът.
Чиста нощ,
непроницаема нощ.
Тялото е героят, приятелят
Герой ли е тялото?
Герой е аз-ът, суверенът, съдържателят на речта. Но тялото, има ли тялото език? Нямо ли е като ангела или като звяра?
Възможен ли е герой без глас?
Тялото се оттегля, олеква.
Тялото тупти.
Тялото присъства.
Но тялото е име на неназовимо присъствие.
Назован е модусът му, назовано е склонението на формата.
Но тялото се изплъзва, то присъства като дъх и болка, като сигурност, като несигурност, като сияние.
Защото в органите има твъде много смълчаване, твърде много суматоха, твърде много неизказани беди и твърде много неуместни обещания, затова стихът ги следва, следата му следи.
Синтаксисът на тялото, което тежи, въздухът на думите – въздух, който носи тялото – етер.
Усърдната природа не прощава:
законът не важи на територията
на тялото
Анархията на тялото предшества, отмива всеки ред, полага всеки ред, тупти.
Тялото, в което клетките се сменят и през което като сенки преминават облаци, приливът на радостта, приливът на болестта, по пладне, когато в смълчаването на летния лес, между боровете се надига неизразим ужас, камък в гърлото, камък в ръката, камък в корема.
Начало на стиха отново, в края на света и след последното убийство, удар под кръста, пронизване в гърдите, като невъзможност на смъртта.
Тя чете
моите външни работи вътрешни,
органи без названия,
без смърт
Краят на стиха като кошмар на надеждата.
Телата тежат на мястото си
Ангел
Ангелът сред зверовете
Каква е речта на Ангела?
Как въздухът на един безкрайно краен свят разтваря бездната на думите на Ангела?
Кой вижда Ангел освен Ангела?
Детето, животното, стихът.
сред зоопарка тя видяла ангел!
Свят
…на свят, който трябва да приеме достойнството на смаляването, да се преобрази в неизразими фантастични контури, за да се удържи в себе си, надскачайки се непрекъснато, за да бъде равeн на нашите тела.
Марине, стих, здравей.