Боян Манчев

След края на света

(В Moonlake, съст. Миглена Николчина, Алтера, София, 2009).

Фрагментите, които следват, са писани през първата половина на 2007 година. Те развиват елиптично един обсесивен мотив, мотивът за края на света. Стимул за събирането и написването им даде поканата на Иван Станев да се включа в Moonlake в образа на “философ” и най-вече разговорите ни около идеята на филма. В резултат на това фрагментите, писани в откраднати свободни мигове, се преплетоха с експериментирането на хипотетичното изживяване на настъпващия край на света от един въобразен за целта, останал смътен персонаж, събиращ в едно нагласи и елементи от биографията на Бодлер (един от “концептуалните персонажи” на проекта на Станев) и на няколко философа, продължили по-нататък по пътя на “прокълнатия поет” – един неизлечимо болен философ на края на света. Така настоящите парчета текст включват и фрагменти от вътрешната реч на (концептуален) персонаж, неочакващ да се появи на бял свят.

Без свят

30 юни 2007, Париж

Има мигове, в които имам чувството, че съм избрал най-неблагодарната работа – работата на мисълта. Чувствам я в тъканта на мозъка си, където сякаш понятията дълбаят. Философията понякога изглежда като посвещение на тялото. Когато здрачът на най-дългия ден се сгъстява, трепетът на кръвта изпреварва знанието.

Старостта ни отдалечава от края на света.

Изоставен на условията на времето и пространството, вън от света.

25 юли 2007, Тюленово

И така, тук съм, на “края на света”.

Записките ми за края на света се овлажниха, размекнаха от влага за по-малко от час, докато ги преглеждах седнал под астмата на последния хотел, отвъд който е само пустошта. Вятърът е почти буреносен, движи въздушни масиви, набъбнали от влага и въпреки това сякаш всичко е застинало. Всичко застива.

Влагата е плътна дотам, че да замъгли небето, да размие слънцето. Хоризонтът вече не е предел.

Той е разреждането, насищането, което ме пресича.

Записки за една лекция за края на света

Il n’y a pas de garantie, ni empirique ni métaphysique, que la fin du monde ne soit pas imminente. Finitude radicale : pour la première fois la fin de notre vie pourrait coïncider avec la fin du monde. Et cette première fois est première chaque fois. Or la fin du monde devrait être pensée comme absolument imminente. Telle est l’essence même de la pensée: la pensée ne peut avoir d’autre point de départ que l’expérience de la finitude radicale du monde.

Le monde n’est pas la chair de la pensée que par l’imminence absolue de sa fin.

C’est pourquoi la réflexion sur la fin du monde est non seulement un objet philosophique absolument légitimemais impérative. Penser le monde donc non pas à partir de sa création toujours douteuse mais à partir de sa fin toujours présente dans son anticipation inévitable. L’idée du monde n’est pas possible sans l’idée de la limite, c’est-à-dire de la fin du monde – ou bien de son néant, le terme, le gouffre, le vide. Mais ce n’est pas la fiction (du) vide à partir de laquelle on déduirait la substance du monde; la fin du monde est le rythme même du cœur du monde.

Краесветовно

Тук, сега, заставайки пред края на света, идва моментът да признаем, че идеята за свят вече не ни принадлежи – и че тя всъщност никога не ни е принадлежала.

Това, че краят на света настъпва, достатъчен аргумент ли е, за да посветим остатъка от времето на мисълта за това, което (ни) се случва? И изобщо възможно ли е да мислим края – абсолютното събитие, което ще бъде прекъсването на всяка събитийност? Това е въпросът за днес.

Не трябва ли всъщност да мислим «края на света» като въстание на природата? Светът не е дело на човека и неговият разрив не е разтворен от несъвпадането на ръката и езика.

Ние не знаем нищо за света без човека, може би само това незнание е света.

Когато потопът отмие света

красотата на спасението ще е началото на ужаса.

Никой свят не е по-краен от този.

Последният дъх на света.

Anywhere out of the world,

Или краят на пътешествието на предела на света

Да бягаш от света, все по-далеч. С Бодлер: Anywhere out of the world. Или с Батай: винаги по-далеч, там където е единствената ти страна.

Чували сме да се говори за “бягство от света” – естествено става дума за общо място, за непоносима баналност. Говори се също така, донякъде по-успешно, за заминаване в търсене на непознатото, в търсене на нови светове. Но при всички случаи има нещо по-голямо и по-съществено, и то е прекосяването: прекосяването на пространството.

Прекосяването на границата. Не да се вписваш в границата на света, да заминаваш, да напускаш света, anywhere out of the world, а да отговориш на изискването на неговия ексцес, да следваш движението на неговия ексцес, да не спираш на никоя достигната граница, да бъдеш самата граница, в непрекъсната експанзия, фронт, който пресреща празното, дълбаейки една още по-интензивна, неутрална празнота в самото сърце на празното.

Светът не се удържа на мястото си. Няма граница на света, която прекрачваме: Светът е своят собствен ексцес, той е самият ексцес. С други думи, светът е своят собствен екзод.

“Прокълнатите” (прокълнатите поети, както се казва) или “обсебените” са тези, които са съумяли да отговорят на мощния подземен тласък на неговото желание, огромното, безлико, невъобразимо и свободно желание на света. Следователно не става дума за бягство от света, а за обземане – в смисъла на обземане от зъл дух – обземане от заразата на изстъплението на света: да бъдеш фронта на движението на света, който е собственият си ексцес.

Границата е фронт – метеорологичен фронт –, който се трансформира – така както болестта ни, ексцесът на тялото, който прорязва крайността, е фронт.

Телата ни са винаги на ръба, на границата, изплъзващи се в пулса на кожата, вън от себе си: кръвопреливане, вливане на отрова, метастази, екстатични клетки, ти, твоето тяло, метастаза, безгранично изстъпване на тялото ми, граница на безграничното, твоята кожа, моята кожа, този непрекъснат фронт, тази безкрайна гънка, безкрайната гънка на пресечените ни кожи, прораснали една върху друга и земята прораснала през клетките ни, и водата, течаща през клетките ни, и въздухът – безкрайната кожа на голотата, безкрайното излагане на нашата крайност, на нашата голота.

Да заминеш, да бъдеш на границата, да бъдеш самата граница, пределът.

Къде е пределът на света? Пределът е без предел. Този предел е светът.

Няма край на света – краят е безкраен, защото краят, границата, фронтът, който винаги минава отвъд себе си, е собственият си ексцес.

Тоест това, което ни се случва тук и сега, краят на света, не е нищо друго освен краят на края.

Дали сме на границата на света или отвъд нея?

Говорим за напускане на света, за екзод. Но при един свят, който е собственото си небитие, не ни остава нещо друго освен Екзода на света. Краят на света е самият свят – пустотата на света, който пренаселихме без никога да населим.

Така векторът на Екзода е вектор на самия свят.

Издихание на неговата пустота.

Краят на света не е експлозия, а притихване.

Глух за апокалиптичните фоейерверки, за “илюминациите”, за екстазите, за халюцинациите, да приветстваш строгостта, скромността на края. Да останеш неподвижен в едно неутрално пространство, без никаква притегателна сила, без никакъв чар, където всичко угасва бавно, неусетно.

Да замълчиш.

Краят на света е като много дългия ден – заспиваш когато едвам се е мръкнало.

Краят на света е като бялата нощ, като полярния ден – светлина, която изсветлява без да срещне никакво препятствие по пътя си, никаква граница.

И така, ние сме на предела на света.

Ние сме самият предел на света.

Краят на пътешествието е бездната.

Болестта. До последен дъх

Кой се самоубива в края на света? Poets only?

Спин-ът. Да си заразèн на края на света – да носиш смъртта в себе си преди края, смъртта, която никога няма да види бял свят – която ще бъде задушена в зародиш.

“Така момичето, тази, която предписва сифилиса, му се явява като един вид жрица, като свещен персонаж, и му вдъхва наситено любопитство, съчетано с обожание.” (Мишел Бютор за Бодлер и Жана Дювал в Histoire extraordinaire. Essai sur un rêve de Baudelaire).

Смъртта ще дойде като това “момиче”, засмукало заразения ти член, дива невинност, която “знае всичко”. Вдебилèн от есхатологичния си нарцисизъм, ще пропуснеш ли смълчаването на края, “прокълнати поете”?

Животът, престъплението, което трябва да бъде изкупено. Има ли невинност на природата? Или няма нищо друго освен бруталната инерция на престъплението, вкамененото насилие, безграничният и безизходен ужас?

Животът е дегенерация на материята – разстройство на непроницаемата инертност на материята, където всичко “ври и кипи”, като в ада.

Изличаването на човека, изличаването на планетата. Космогоничният Сад.

Какво значи “свят”? Светът не е земята. Светът, казват, е Откритото. Но в такъв случай неговото разтваряне се е затворило завинаги – или може би се е разтворило твърде много, докато празната сърцевина не се е разкъсала, разпръснала необратимо, но... достатъчно. Светът... защо изобщо говоря за това? Умората, винаги тук, това уморено тяло, тежестта на клетките, забавянето на кръвта, физическата болка в черепната кутия. Работата на мозъка е като непрекъснато възпаление, като инфекция. Вирусът се разпръсва.

Микроскопичният вирус, чиито нуклеотиди събираме, е нашият общ дом.

Един ден ще се завърнем, за да съберем отново атомите на света. Да възстановяваме света, парче по парче, започвайки от вируса. Да възкресим мъртвите. Кой знае? Може би действително ще бъдем способни да го направим, но ще преценим, че вече не си струва усилието, или пък просто вече няма да ни е останало каквото и да е желание. И защо ли да го правим наистина? Ние сме уморени богове, не безсилни, а уморени. Да спим, да спим докато нощта пада.

Не на апокалиптичния екстаз. Отказвам да бъда между DJ-ите на последното планетарно шоу: “край на света”. Екзод? Заедно? Да възкресяваме мъртвите? Благодаря, но не. Без мен. Да спя, ето ви едно съвсем просто удоволствие.

Да нахлузиш дебелата кожа на съня, да вдишваш, да усвоиш дълбоко течността на съня, газ в алвеолите, размекнатите тъкани... Няколко последни образа, и това е всичко. Нещо огромно и без образ е тук.

Да говориш на тези, до които нищо няма да достигне, на които нищо няма да бъде предадено, които няма да пренесат нищо, никаква памет, само неразпознаваеми, изродени образи, толкова по-добре.

Светът ще загине без нашите деца.

Все по-дълбоко, по-дълбоко, до недрата на нощта.

Северно море. След края на света

31 юли 2007

Всяка първа мисъл започва от края на света.

Само тук, на края на света, мисълта среща своето начало.

Неистовата свобода.

Факлата на Севера пламти

зелена като сивото море

неясна без предел като небето

Като огънатите корони на тополите, като извитите стебла на тръстиките, като набраздената повърхност на лиманите, като опиянените писъци на птиците, като обезумелите очи на дивата котка, като порива на вятъра, като притихналия огън на слънцето, като прииждането на неизбежното, като незабележимото отместване на компаса.

Вятърът брули в косата, навява пясък под блузата и крачолите, пръски долитат от вълните, които се разбиват в краката, дългокосата расте на хоризонта, където носът се врязва в морето, пръстта се изсипва в пясъка и отвъд тях се сключва само загадката.

Денят, едва преполовен, едва сега започва.

Влагата набъбва

с пръските на вълните,

с набезите на вятъра, с вихрушките на пясъка и тлеещото над дюните пладне.

В грохота на морето и вятъра гнезди едно недоловимо безмълвие, нито предупреждение, нито обещание; мисля, че това е слепотата.

“Краят на света е навсякъде.”

Тъмната земя без предел

Хоризонтът се приближава към нас.

В подножието на дюната, вече не виждаме езерото, нито морето, но шумът на буреносния прилив и на вятъра в тръстиките ни обгръща.

Вечерницата е над тъмното поле, фарът премигва ритмично зад гърба ни и призрачно зарево пред нас трепти над дюните. Останалото е безбрежен мрак.

От бележник “Север”

5 август – 2 септември 2007

Опияняващо е да не бъдеш с тези, които пишат историята.

Няколко чудовищни истини ще проблеснат за миг и това ще е всичко.

Огромно усилие е да приобщиш един съпротивляващ се свят.

Но това усилие е плодоносно.

Човекът е животното, което ще успее да унищожи света.

Le suicide sans fin.

Краят на светът е навсякъде, във всеки миг, единствена константа на света. Ос на света.

Залез на брега на Рона. Ето така, залян от лавата, в захлас, ще свърши света.

Епилог.

Краят на света според Moonlake

Краят на света е обсесия, споделена с Иван Станев, а вероятно и с всяка неспокойна мисъл. Краят на света не е абсолютен миг, а място – мястото, откъдето мисълта започва.

И така, краят на света се случи като Moonlake.

Краят на света е лелеяната обсесия на киноиндустрията от зорите й насам. И действително, има ли друг мит освен есхатологическия, който да има мощта да мобилизира или по-скоро да обзема колективното психè до степен да го сведе до вдебилèна, готова за експлоатация – за пропаганден посев и консумативен оргазъм – ласкава материя?

Първото впечатление от Moonlake е впечатление за красота, красота от онези, които отдавна са дезертирали от “сферата на изкуството”, за да обогатят туристическата индустрия. Красота на пейзаж, на панорамен кадър. Но с всеки кадър на филма тази красота става по-сурова и по-мрачна, по-тежка и по-лека едновременно, по-безсмислена. Тук красотата е начало – начало не само на ужаса, но начало, природен елемент. “Природна” сила без субект, без око.

Да, филмът е “естетичен”, но само на пръв поглед: в него няма поглед. Няма субект, няма око, пред което светът да стои. Светът не пред-стои. Той е абсолютно отминал, и това, което се случва пред случайния поглед на случайните, реещи се в пейзажа персонажи, е само отминаване на отминалото. Няма око, за което светът е. Няма герой, няма и поглед.

Разцентрираният Одисей на края на света не е поредният клоун на Апокалипсиса, а безмислен, случаен, невзрачен аматьор. Той не е и незабележимата врата, през която ще влезе месията. Мястото, където пътешествието губи смисъла си, където Одисей губи смисъла си, е пределът на света. Ето, Одисей е на края на света. Одисей няма да се завърне от бъдещето, той се рее в един протяжен и непреминаващ миг.

Moonlake опитва да въведе това нескочаемо реене в образ. Одисей тук се нарича Орфей.

Moonlake не е естетичен или естетизиращ филм; той е “айстетичен” или “айстетизиращ” филм: той се връща към етимологическите дълбини на естетическото, към гръцкия aisthesis, към сетивния опит и изпитание. Филмът създава илюзията за излишък на смисъл, тоест на форма. Но интензивната сетивна материалност, която се разстила пред окото без субект на камерата, стопява формата, така че от нея в крайна сметка изниква един наситен, енергийно присъстващ образ; образ, който не е персонаж, нито величина в полето на смисъла. Този образ е нечетивен. Действително, речта, езикът и културните референции, които те носят, изглеждат прекомерни (ехолалията във филма: репетитивното и превръщащо се в безмислена мантра “this is the way the world ends” например). Но тази прекомерност, този излишък е ексцес. Езикът се свежда до глас, гласът до шум: до сетивна материя. Смисълът се стопява в сетивна материя, в сетивно изпитание, в сетивен опит.

В Moonlake светът свършва не по друг начин, а именно като материя, в споена материалност, в образа на материалността, но без форми. Не физически, материален край на света, а краят на света като материя.

Този свят и този край на света са форма на свят.

Така Moonlake не е филм “просто” за края на света, а филм за начина, по който свършва света – the way the world ends – филм за модуса на края на света. Какъв е този модус? Не, той не е баналния есхатологически модус, не е катастрофа срив крясъци кървища наказания възмездия изкупления откровения на безкрайните истини екстаз – абсолютният край като абсолютно събитие, а е затихване не-случване не-събитие (псевдо-)нормалност на ежедневието шляене скитане забавяне изгубване спиране непродуктивност – шляеща се непродуктивна общност, без ясна цел, без водачи, неорганизирана, немобилизирана, нетрудеща се, нетворяща.

Краят на света е свят – но не като някакъв хуманистки мит за началото, за златния век, за идеалното човечество в райската градина – а свят след края на света – краят на света като свят – свят на неумолимата неутолима крайност. Без спасение. Без диалектическо вдигане. Без икономия.

Да, ето, така в този край на света, краят на света според Moonlake, насред носталгията и затихването, устоява един утвърждаващ, “оптимистичен” тон: утвърждаване на една апокалиптична форма на свят. “Дай Боже всекиму” такъв край на света. Само неговият непреминаващ миг би ни изтръгнал от глобалната резигнация на света посред чудовищното разрастване на несветовната пустош, пустошта на изригващите отровната си сперма в чистия мрак на празното небе набъбнали атрофирали ню-йоркове, пустошта на кон-сумацията на света.

Краят на света е не само наказание, възмездие или екзод, не е само метаморфоза или творба; той е активно движение, скитане, пропиляване на смисъла в празното, разсъсредоточаване, съсредоточаване, съпротива, борба.

Измяна, изменение, промяна.

(P.S. юли 2009 И ако някой ден насред предакаполиптичния си унес, насред предапокалиптичната си културна ехолалия отворим рязко очи като събудени от кошмар, за да се разчекнем от ужас пред неповторимата чудовищност на този свят с цялата му неистова красота, не бихме ли и ние приветствали с вик огненото кълбо в миг размазало непоносимия овал на небето: NO FUTURE!)

Начало на лекцията “Anywhere out of the world, или краят на пътешествието на предела на света”, изнесена в “Пещерата на философа” на Камен бряг на 27 юли по време на снимките на Moonlake.

Тук е мястото да цитирам началния параграф на “Първа философия” на Хобс: “1. Най-добре ще започнем изложението на природната философия (както беше вече по-горе споменато) с лишението, т.е. с идеята за едно привидно общо унищожение на света. И тъй да предположим, че всички неща са унищожени, и да се постави въпросът какво остава на един човек (който единствен се изключва от това унищожение на света) като предмет на философско разсъждение и научно познание или какъв повод тогава ще има той, за да даде някакво название, за да създава наука.” (Томас Хобс, “За тялото”, част втора “Първа философия”, с. 112).

Тук е мястото да приветстваме постиженията на Стефан Иванов, операторът на Moonlake, съ-автор на извънредната образност на филма – око, въплъщаващо безпокойните визии на режисьора.