Боян Манчев

Метеори, желанието на материята

За една динамична онтология

Превод от френски: Мартина Недялкова. Прочети на френски

Хоризонти на света: метаморфози

Каква съдба може да има за материята там, където една квази-органична субстанция се налага крайно агресивно на света – на нашия свят, отчужден, разграбен, обезобразен, превръщащ се в отрицание на свят? Там, където чудовищната сянка на един безплътен Левиатан с всеки изминал ден настъпва все по-напред по повърхността на земята, останала без дъх, какво остава от материята на нашите тела, от нашето желание и от нашата мисъл, накратко от материята на света? Какви са формите и модалностите, по силата на които материята на света винаги минава през нас, действа в нас, възспира ни и ни управлява, давайки при все това тяло на потенцията за съпротива, за удоволствие, за свобода? В този привидно нематериален свят, възможна ли е все още материалистката мисъл?

Впрочем въпросът за материализма е решаващият въпрос за философията днес. Следователно, този въпрос се задава, както винаги, императивно и по спешност, но при нови условия, а следователно и определености, които са радикално трансформирани. Днес сме принудени да вземем предвид възможността – отблъскваща, дори и само под хипотетична форма – за една „трансформация на човешкото същество”, но не толкова в смисъла на новите „трансхуманизми”, колкото в смисъла на новите политически антропотехники: формите на живот, или ако предпочетем, двойниците, демоните на формите на живот, и тяхната вътрешно присъща пластичност днес все по-често са улавяни, присвоявани, за да бъдат субстанциализирани – сведени до пластична субстанция, матрица на нова форма на стандартизирано производство.

За какъв материализъм говорим тогава? Какъв материализъм за каква материя? В това есе, ръководено от едно фрагментарно и синкопно изискване, нека се приближим до енигмата на материята на света, до този метаморфен, оживен, пламенен континент, откъм морето на пиратите, Морето на нечуваните желания.

За един трансформационистки материализъм

В хода на последното десетилетие станахме свидетели на появата на цяла серия от нови „тенденции“, често пъти добре опосредствани от новите релационни инструменти на актуалните културни икономики, които се опитват да реагират или да отговорят на това ново условие: „нови“ емпирични философии, материализми, трансхуманизми и пр., които, макар и определяни от изискването на нашата променена ситуация, често са негласно управлявани, дори подчинявани от нея дотолкова, доколкото новите културни икономики, към които те принадлежат, са неин симптом. Тук можем между другото да изведем симптоматичния пример – тенценцията, неясно определяна като „философия, насочена към обекта“, характеризираща се с опита си да се противопостави на кантовата идея за корелацията между обектите на познание и човешкото съзнание, а следователно – между същност и съществуване, и която се старае в крайна сметка да преобърне кантовата идея, като настоява за онтологичната равностойност на отношенията между обектите.

В ясна опозиция с новите пара-материалистки или квази-материалистки вманиачавания по „обектите“, аз ще поставя въпроса за материята на света, модусите на нейното разпростиране и на тези трансформиращи интензитети – включеният в него въпрос за „обектите“ или за „нещата“ по линията на Латур в наши дни е ключов въпрос, преди всичко в качеството си на продължение и радикализация на въпроса за субективността, откъдето и на този за актантите и силите, като той радикализира също така и политическия проблем за решението, за прекъсването и за промяната. Тези въпроси не могат да бъдат разгледани необременено, освен в една радикализирана кантова перспектива, подемайки и дори интензифицирайки самите понятия за субект, за обект и за тяхната предполагаема връзка. Не можем да избягаме от Кант; тъкмо обратното, имаме нужда от едно ново, радикално кантианство, където нещата от света биха се явявали не като феномени за човешкото съзнание, а като субективни същности, като променящи се, разпръсващи се звездни съзнания-мъглявини.

Не сме в състояние да изключим от света силите, динамиката и негативността; не сме в състояние да намалим пойетическата и трансформативна сила на хаоса, нито тази на космоса. Нашата задача се състои по-скоро в това да се изправим срещу нещата, като агенти на сложни симултанни или хетеро-симултанни процеси – процеси, които се опитваме да изградим, изхождайки от нашите собствени действия, които са в крайна сметка субективни. Впрочем, фиксирани неща няма. Нещата са агенти – действия, които водят до трансформацията на съвкупност от условия, съставени от сили. Така нашият централен въпрос е този за промяната, за движението, за metabolê и следователно, този за диалектичната връзка между нещата и процесите, между нещо и промяна. Тъкмо поради тази причина предлагам един трансформационистки материализъм и респективно една динамична онтология. Трансформационисткият материализъм създава предварителните условия, направляващи разбирането и експериментирането с пойетическия и авто-пойетическия потенциал на материята (на нещата). С други думи, трансформационисткият материализъм схваща нещата като динамични форми: като сили. В резултат на подобно гледище, нещата могат и трябва да бъдат разглеждани единствено като елементи на динамични онтологии.

При това положение решаващите въпроси за философията, науката и съвременната политика са следните: Какво е субект, или по-общо – агент? Какво представлява процесът? Какво представлява промяната? Какво остава непроменено? Какво е материя, която устоява във времето и каква е тази материя? Какво е устояването (персистенцията)? Какво представлява решението? Или каква е силата на желанието? Какво е желанието на нещата, желанието на материята?

Трансформационисткият материализъм следователно се проявява в ярък контраст по отношение на релационния и/или „социален“ обрат от последните десетилетия: динамичното изискване на материята (и) на нещата се противопоставя на перформативните връзки от епохата на мрежите. Тайното изискване на нещата, изискването за сили и за бурни желания, настоятелно се противопоставя на доминантната реалност на перформиращия капитализъм. Вместо да се вглеждаме излишно в „релационността“ или в инструменталните взаимовръзки, днес ние трябва да се изправим лице в лице със сложните процеси, с агентите и операциите, сложни техники и форми на производство и организация, чието разбиране единствено би позволило трансформирането на изначалните условия. Вместо да говорим за „прости“, субстанциални или квази-субстанциални неща и релации (трансформирани в продукти), трябва да преформулираме въпроса за агентите и субективностите, следователно въпроса за условията на трансформация, на различаване – и на решение (krisis).

Следователно, метеорите трябва да се мислят като нещата от света, които минават през нас, тези метаморфни, динамични, непостоянни, флуидни тела, дезорганизирани, инертни, бързи, отминаващи или устояващи тела, които ни обитават, които ни обладават, които ни надминават, звездни тела, които пъплят в нас, които са твърде много, също както клетките в мозъците ни, като неорганичните органи на телата ни, като невидимите протези, които ни предхождат и превъзхождат като демони от някое друго време, от другото на времето, като нашите двойници, тайни и нетърпеливи, произволни, настойчиви. Метеорите, тези небесни тела или земни звезди, които не са нито неща, нито процеси, нека се оставим да бъдем обладани от тях: те ни носят едно друго виждане за материята, свръх-атомично, което тръгва от силите, от енергията и от модалностите отпреди субстанцията – от случайното отклонение (clinamen), движението, свойствено на метеорите, като (тяхна) единствена субстанция, тяхната ослепителна материя.

Силата на света, желанието

От митовете за метаморфозите до генерализираната трансформируемост на днешния свят един въпрос се налага със сила: въпросът за силата. Коя е иманентната сила на движението? Коя е силата, даваща тласък на метаморфозата или на модализацията? Коя е тяхната ин-тензивна модалност – тяхната действена причина? Модалността, свойствена на модализацията? Кой е агентът на метаморфозата?

Не можем да зададем въпроса за материята, без да зададем въпроса за силата, въпросът на всеки динамичен, контра-субстанциалистки материализъм – материализмът на силите или на метеорите. Впрочем, силата, която прави така, че формите да се трансформират, а материята да се склонява и която подтиква агентите да се явят, е желанието. Няма движение без промяна: metabolê; няма промяна без метаморфоза; няма метаморфоза без желание. Ето защо задачата на философията е задачата на една обща еротика: срещу силите в застой, срещу квази-субстанциалната флуидност на новите „световни“, отблъскващи сили да утвърждава едно завръщане към източника на материалната сила на света, следователно към производствената мощ на желанието.

От предсократиците и Платон, през Аристотел и Фичино до Ницше, Батай и Дельоз, митичното, но също така и философско, име на тази сила, дори на този principium individuationis, е не друго, а именно Ерос. Според древните Ерос е именно причината за и силата на метаморфозата, силата на metabolê, една иманентна двигателна сила. Бидейки частица от всяко нещо, Ерос е енергия, която пронизва нещата и ги движи, така че те никога да не свършат.

Ерос, всемогъщият бог или демон на (ре-)флексията, назовава самата сила на рефлексивността. Ако Хаос беше prima materia, то Ерос, старият Ерос, една от трите най-архаични и неродени същности – Хаос, Ерос и Гея – би бил силата на модализацията на онова, което е: на онова, което е подчинено, което е sub-jectum, на материята-хаос. Материята става действена единствено чрез силата на Ерос, дори и Хаос да се явява като първа сила на различаване, изот самата неразличеност на първичния зев. Все пак, това е една тежаща сила, която не удържа в себе си динамичната мощ; Ерос ще бъде този, който, идвайки едва след Хаос, би модализирал материята на Гея. Ерос оразличава, очертава форми и фигури, разделя и обединява, и обединява, разделяйки; той удвоява, умножава, съчетава. Действието на този онтологичен Ерос, за който говори Хезиод, е описан по най-красноречивия начин в прословутия 17-ти фрагмент на Емпедокъл: „Всички неща, ту привличани от Любовта, се събират в едно, ту пък отделните неща се разделят отново в Омразата (Враждата) на спора. (…) Нея именно (Любовта) разглеждай ти със своя дух (…) Тя е и която, пронизваща всичко във Вселената, не знае нито един смъртен.“

По този начин ние виждаме няколко важни измерения на онтологичната прототехника, наречена Ерос. Също както другите изначални сили – двете първични и неродени „същности“ или неща – Хаос и Гея, които просто са били там, Ерос е модалност на екзистенцията, на онова, което е – модална потенция, или, по думите на Порфирий по отношение на въпроса за безтелесните, „втора сила“, свързваща безтелесните с телата: „Сами по себе си безтелесните не присъстват в телата със субстанцията и същността си, нито се смесват с тях, а вследствие склонността към тях отдават на субстанцията си някаква сила, съприкосновяваща ги с телата. Защото склонността осъществява някаква втора сила, близка до телата. “

Това твърдение не само полага модалния характер на Ерос, а следователно и пред-полага една модална онтология, но и изпреварва въпроса за кристализацията на модалната сила в субект. Субектът е продукт на желанието: желанието е производство на субект. Желанието е иманентна трансформация на субстанцията, която я въвежда в модалността на съотносителността. В този смисъл, желанието – влечението, авто-диференциращо потенцията, отключва в нея втора потенция – не тази за осъществяването на първичната субстанция, а потенцията на субстанцията като-друга, т.е. тази на отношението-с. По този начин желанието достига до това да произведе обект. То не е изключено от субстанцията. То е резултат от модализацията на нейния фронт: едно уплътняване на релефа на границата. Това стабилизиране на фронта, като граница, се нарича тяло на желанието. Тялото на желанието не представлява място на присъствие, а едно отклонение – или отклоняване – clinamen – на сили. Казано по друг начин, производството на обект е равнозначно на производството на субект: те се различават по модализиращото отношение на потенцията, склонена като втора потенция – различна спрямо самата себе си. Желанието е алтер-потенция: сила, която модализира потенцията и я склонява в нов фронт.

Впрочем, материята е много повече от „проста“ субстанция; материята е субект. Материята на света, следователно на желанието, е материалната консистенция на всеки субективен процес. Материята: там, където най-после се появява субект.

Така, съгласно хипотезата на трансформационисткия материализъм, желанието би надскочило своята конвенционална структурна матрица, а именно насочването към даден обект (включително крайните възможности за това насочване – сливането и разкъсването – асоциируеми, така да се каже, с ексцесивното изискване на Батай); то следователно вече не се характеризира с традиционните си черти, а със своя нов модален характер, със своите модалности, засягащи всъщност модалността на самата модалност: модалността и рефлексивността. При това положение тази онтологическа – космо-еротическа – перспектива ни задължава експлицитно или имплицитно да реконфигурираме отношението между субект и обект; тя предполага пре-осмисляне на тези категории из основи, също както и логиката на субстанцията, на която те се основовават. Тогава би ставало дума за една радикална еротика, в смисъла, в който желанието би се съгласувало единствено с архаичния Ерос, този, който предхожда разграничението между субект и обект, за да ги състави.

Материята на силата. За една обща еротика

Дали това схващане за модализацията черпи от същия източник като първичните импулси на философската мисъл? Установеното мнение открива в основата на философията идеята за елементите или за принципите. В действителност обаче при Анаксимен или при Хераклит става дума преди всичко за мислене на първичната изменчивост на материята на света, като ѝ се дава името въздух или огън. „Въздухът се проявява по различен начин, в зависимост от което е сгъстен или разреден, тъй като, достигне ли едно определено ниво на разреждане, той се превръща в огън; за сметка на това, ветровете представляват кондензиран (сгъстен) въздух, а облакът се образува от въздух посредством кондензация.“ (Анаксимен); „[М]етаморфозите на огъня: отначало море, от морето – едната половина – земя, другата половина – изгарящ полъх“. Древните нарекли тази изменчивост на материята „плътност“ още преди появата на научното понятие за плътност при Нютон, две хилядолетия по-късно. Подемайки думите на Хераклит, плътността е афекцията на материята, назоваваща нейния изначално множествен, не-елементарен, делимо-неделим характер. Тъкмо това виждане за измененията – или по-скоро за модализациите – вдъхновява първите стъпки на дейността, която по-късно ще бъде позната като „философия“.

Нека тогава твърдим, по примера на Хераклит, но също и на Бруно, на Спиноза и на Батай – според изискването на „аристотелианската левица“ – че тази сила е иманентна на пластичната материя. Бихме могли да я опишем по-прецизно като сила на авто-модализацията: невъзможността (на един субект или на един субстрат) да остане идентичен на себе си, да се съ-държа в себе си. Тази сила, силата на Ерос, е един метаболичен, автопластичен, автомодализиращ материален принцип. Също както хераклитовият огън е материя, която е неотделима нито от енергията, нито от пространството, материя, която се трансформира в чист интензитет, в енергия, така и Ерос е една динамична материална сила, чийто фронт е чиста енергия.

В такъв случай онова, което Бруно нарича „връзките“ – материалната сила на Ерос – би било не друго, а динамичните отношения между потенциите, превръщащи се в агенти на промени, на трансформации, на алтерации, на появата на нови форми и следователно на нови тела. Желанието, разбира се, движи метаморфозата, но всяко желание води след себе си и една метаморфоза на тялото. Тялото надскача себе си в желанието, то се дезорганизира, сблъсква се със себе си като материя, надскача се като една нова форма, преодолява се, преобразява се, видоизменя се, обърква се, сияе като пламък.

При това положение няма други възможности за света освен желанието, желанието на света. Впрочем, въпросът за материализма, въпросът за света се задава според изискването за общата еротика. Общата еротика е задачата на днешната философия; но дори по-важното – това е задачата, както и единствената възможна съдба, на нашата практика, следователно – задачата на всяка мисъл и на всяка политическа, дори космо-политическа практика, една задача за света. Нека тогава освободим тогава желанието на света!

Primus Movens, или флексията на желанието

Желанието желае онова, което желае.

Тогава желанието, наклонността, напорът на света се утвърждава като самата сила на движението на метаморфозата, което обаче не е ново наименование за аристотеловата афекция („[е]дно свойство, според което можем да бъдем изменени, също както светлината и тъмнината, сладостта и горчивината, както тежестта и лекотата“, Метафизика, Д, 21). Тази теза не цели да твърди, че подтикът е желание на материята (т.е. да се мисли материята „просто“ като субект или субстанция, което би предположило една авто-афекция), а обратното, че това желание – тази наклонност, този напор; този интензитет, бихме могли да добавим, тази енергия – е самата материя на света. Служейки си с думите на Хокинг, който днес по своему говори с хераклитови думи: „Материята няма никаква субстанция, тя е само динамично и ритмично спираловидно движение на енергията, която се появява и изчезва.“

Да предположим, че този „рефлексивен момент“ е свързан с един фундаментален проблем, присъщ на всеки материализъм, проблемът за промяната. Можем да осмислим неговите залози чрез едно пояснително завръщане към Аристотел. В Метафизика Стагиритът настоява, че не съществува промяна на промяната: няма metabolê на metabolê-то (Книга XI, 1068 а-б). Следователно metabolê не е рефлексивно. Въпреки това мисълта се мисли, желанието се желае, а „напорът напира“. Тогава, именно това „се“, самата рефлексивност на силата, на наклонността на желанието или на напора, се появява като двигателна сила, като силата на промяната: парадоксална иманентна действена причина. Сякаш този рефлексивен момент би могъл да дойде в отговор на аристотеловия „блокаж“ (необходим за здравото затягане на машинарията на актуализацията). При рефлексивния момент по никакъв начин не става дума за някакъв вид „мета-metabolê“, а за промяната – за алтерацията – като единствена иманентност на „хераклитовия поток“ на света. Да бъде движено движението означава да се устоява в самия му поток. Следователно, потокът не е флуидност; той е ефективна динамика: алтериращата операция се извършва тъкмо там. Тази ефективна динамика, или това сложно или рефлексивно движение разкрива една пластична, формообразуваща потенция. От този момент нататък най-вярното описание на „субстанцията“-модализация ще бъде динамиката на нередуцируемите сингуларности: модалната сила, наклонността, clinamen-ът, който прави така, че телата – атомите или метеорите – да успяват да създават свят, от отсамната страна на всякаква онтологическа детерминация.

Трудно е да си дадем сметка за следствията на въпросната теза за една философия на субекта. Тази сила би била тогава не само една „проста“ материална наклонност или „просто“ проявление на пластичната сила на волята; тази наклонност би била ефектът от една интензивност на самата материя, неделима от материята на желанието, което е желание за трансформиране, за алтериране на материята: това желание осъществява преноса на желанието на материята. Можем дори да твърдим, че желанието е всъщност самата модална потенция: модалността на модалността. Една потенция за модализация и за рефлексия: отклонението, самият clinamen на силата, чрез която силата се случва.

Сложният, рефлексивен импулс на мета-metabolê-то би бил тогава критичната разрушителна и метаморфозираща точка на света – иманентният оператор на неговия поток, потенция за експанзия и за постоянно повторно започване, но също така и за прекъсване, следователно за край или за ново начало. Така, не първият двигател на Аристотел е този, който трансформира битието във всеки миг, а модалната точка, точката-промяна на нередуцируемата dunamis.

Желанието е следователно първи двигател, преобърнатият първи двигател, който е противоположното на първичния двигател на чистото действие дотолкова, доколкото той представлява една чиста потенция, енергията на потенцията, мощта на самото действие. В известен смисъл, Ерос е противоположното на съвършенството, постигнато от божественото, което според Емпедокъл не познава архаиката на хаоса нито множествеността на съществуващото, нито ордите на не-съвършенството, с други думи – на ставането на не-завършеността. В този смисъл неподвижността на аристотеловия първи двигател би обозначавала не друго, а непрекъснат източник на желание, т.е. на привличане и на привеждане в движение, възвратното „се“ на желанието, което единствено устоява във времето като движение на безкрайната модализация. Именно това еротично производство представлява онтологичният фундамент на движението.

Движението е еротично производство: то назовава продуктивността на желанието.

Ерос е пластичната авто-модализация на материята, която прави тела; която дава тела на телата; която дава тяло на света: която дава света на света под формата на тяло.

Да приветстваме Хераклит!

Да приветстваме тогава Хераклит, нашия спътник и другар в приключения, нашият съвременник. Прозорливият, който отговаря най-добре на мрачното изискване на нашата епоха. Апропо, в този свят, „нашият“ свят, светът на всеобщия поток, възможността за иманентност на огъня се превръща в палещ въпрос: как да се запази чистотата на неговото движение? По какво се различава огънят, който угасва и се разпалва сам себе си – горящата тъкан на света, потопена в непрекъснато движение – от всеобщото втечняване на формите, което накрая навярно само би потопило света, ако не и подпалило? Как да устоим на неукротимата сила на желанието, без да го насочваме срещу света, от който то извира? Как да избегнем запълването на междата на неговата рефлексивна потенция, на флексията на възвратното „се“ – двойният ритъм на неговото тъмно сърце?

В действителност, политиката на перверзната пластичност на перформиращия капитализъм се преструва, че освобождава потенцията на телата, като привидно им предоставя достъп до една (неограничена) потенция за модификация. Само че тя третира тялото като субект (в пасивния смисъл на “поданик”) на типизирани, кодифицирани множествени превръщания – тялото е изменяемо, и следователно свободно, единствено за да възпроизвежда една матрична форма. Перфомиращият капитализъм де-субстанциализира тази матрична форма, като я представя като празното място на една „невиждана форма“, необходима за да подхранва перверзния пазарен кръговрат. Перверзната политика на пластичността по този начин изработва векторни техники за трансформацията на тялото, схванато като пластичната субстанция, достъпна и моделируема, на формите на живот: краен търговски продукт, опитващ се да улови, редуцира, канализира, експлоатира желанието. По какъв начин тогава да се устои, или по-скоро да се персистира, от този момент нататък, в рамките на тотализиращия поток, в биополитическата и техно-естетическа флуидност, как да се устои на поглъщането на трансформируемостта на живота, без да се анулира възможността за появата на събитието (на) субект(а) (на справедливостта, на свободата), без да се отрича материята? Как да се удържи полемичната динамика, за да не бъде тя замразена от типизиращата статика на всеобщото втечняване?

И така, тезата на трансформационисткия материализъм ни позволява да твърдим, че силата, която кара телата-субекти да се трансформират – да надскачат себе си посредством движението на желанието, на тяхната сложна материя на метеори – не може да бъде напълно присвоена, тъй като представлява самата иманентност на материята на живота. Дез-организиращата съпротива е силата на метаморфозата на материята, на метаморфозата на света: динамичната ком-позиция на събитията-сингуларности. По този начин, макар и парадоксално на пръв поглед, метаморфозата представлява съпротива срещу перформиращата флуидност и заличаването на формите (на живот, на субективност). Никога не бихме могли да уловим в пълнота тази сила за трансформация, нито желанието, което действа в нея: такава би била тезата на аристотелианската левица - тезата, която ни се пада да подхванем днес отново, за да я продължим нататък, за да утвърдим иманентното бъдеще на материята, и нейната трансформативна потенция за бъдещето.

Следователно, ако модализацията е другото име на сътворяването и ако вследствие от това модализацията е единствената материя, то тогава материята е сама по себе си творчество. Идеята за онтологичната модализация утвърждава съществуването на материята не като принцип, противопоставен на идеята или на формата; тя не предлага да осъществи повторно онтологична редукция, за да направи всичко разбираемо и за да подложи това „всичко“ на детерминизма на необходимостта – в крайна сметка винаги фаталистичен. Тъкмо обратното, идеята за модализацията утвърждава материята не като подчинен субстрат, или пък като твърда маса на необходимостта, а като възможност за свободната поява на новото, на нови нетипични форми, както и за ферментацията на бъдещето – единствен „субстрат“ на сътворяването на света – материя-желание, материя-субект.

Желаещата материя е революционна материя. По същата линия, в съответствие с радикалните твърдения на „аристотелианската левица“, Антонио Негри твърди, че материята е сама по себе си революционна: „Материализмът е винаги революционен, тъй като материята също е такава.” Единствено освободената метаморфоза на материята на света гарантира революцията на света, онтологичната революция: нашата задача е един радикален, модален, трансформативен материализъм. Ние, следовници на Хераклит, приятели на метеорите, ще устоим.