Не, философската фантастика не е бълнуване посред бял ден – причинено не толкова от ексцес на кофеин, колкото от главозамайването на ръба на бездната на страница четиристотин осемдесет и седма на Третото издание на Първата Критика, в което бездната се разпуква, така че зейва пропаст, достойна за свещен ужас; не, философската фантастика е неизбежна, защото в нервната тъкан на мисълта, дори в най-систематичната й плетка и техническа виртуозност, тоест дори и в тази на самата Система на Разума, на неговата квази-божествена архитектоника – Кантовата – дори в нея гнезди червеят, Маелстрьомът, демонът, златният плод, драконът, онова напълно друго вихрено начало, което прави от нея нещо съвършено непонятно и не по-малко необикновено, нещо друго, което именно е философска фантастика: фантастичното е етимологическият демон на феноменалното, то подмолно се явява, но то видоизменя, то не оставя нищо същото, защото то е скритата динамика, която прави нещата да са точно това, което са, тоест да не бъдат никога същите. Ето това, просто това. Затова: Кант.