Разговор между Ясуо Кобаяши и Боян Манчев
ПЪРВА ГЛАВА: Философията на самия себе си
Ясуо Кобаяши: Какво е отношението между философията и съществуването? И как може да се преживява едно понятие? Защото, ако то не може да се преживява, значи не е понятие, а нещо друго. Разсъждавал съм над това в книгата си, озаглавена Към една философия на теб самия. Нужно е може би да можеш да изживяваш твоята собствена философия. Не философията, свързана с преподаването на традицията на мисленето, а твоята лична философия. Ти несъмнено притежаваш своя собствена философия, в която трябва да се вникне надълбоко. Нещо подобно има при Анаксимандър и Хераклит. С цялото дължимо признание към традицията на западната философия, понастоящем трябва да се стремим да “напипаме” една философия на “себе си”. Така мисля сега.
ВТОРА ГЛАВА: Напорът към мъдростта, устояването
Боян Манчев: Всяко човешко същество има потенцията да се стреми към мъдростта. Развивам едно понятие, една първостепенна за мен идея – идеята за устояване. Това е и предложеният от мен превод на загадъчното и донякъде забравено Аристотелово понятие ἐντελέχεια. Устояването е тъкмо онова, което липсва в тройното разграничение, направено от Дельоз и Гатари – устояването като условие на философията е устояването на една форма на съществуване или форма на живот в стремежа й към мъдростта.
ТРЕТА ГЛАВА: Разумът, любовта
Ясуо Кобаяши: Мисля, че philosophia означава преминаване към действие. Философията не е това, което е написано или казано (в строгия смисъл на думата то няма никакво значение), не е изработеното понятие, а по-скоро, в един чудноват смисъл, означава да вървиш по посока на действието, да действаш. Философията – това е акт, действие, което не приключва никога, нито пък кристализира в някакво съвършенство. Както с всички изкуства, при философията имаме едно истинно (или неистинно) действие. От важно значение тук е, че занимаващият се с философия неминуемо схваща, че нашето съществуване е театър – в него няма безусловна истинност. Това наподобява сценичната игра – например по повод персонажа на Хамлет може да се запитваме “Хамлет действително ли е луд?”; в действието на изиграване на тази роля обаче има нещо безспорно истинно, намиращо се отвъд истинското и неистинското. Действието на сцената, изиграването на Хамлет – в това е истината. Философията в този смисъл трябва да започва с играта на роли, с театъра, чиято цел в крайна сметка е да се постигне, най-просто казано, обич към света. Обич, ще рече – да правиш нещо да бъде. Обичта се състои в това да позволиш на нещо да съществува, това е дълбокият смисъл на глагола “обичам”. Често казваме “привързан съм към еди-кой си”, но искаме да бъдем признати като обичащи. А в този случай, когато изискваме признание от другия, това вече съвсем не е любов. Защото да изискваш да ти се върне обичта означава да изискваш да те направят съществуващ в качеството ти на някой, който обича. Напротив, обичта е това да правиш съществуващо нещо друго. Тъй че задачата на философията е в това – трудна, странна задача – да прави съществуващ този свят. Смятам, че тъкмо в това се състои опитът на всички “философи”. Понеже светът вече съществува, то вече има philo-sophia. Вселената и този наш свят изникват като вече съществуващи под формата на разум. Светът е пълен с нещастия, катастрофи, насилие и е наша неотложна задача да сме хуманни; но отвъд тези страдания същността на този свят, в един необичаен смисъл, е любов и разум. В това се състои моята философска фантазия. Мисля, че занимаващият се с философия, практикуващият това специфично действие, е онзи, който се опитва да обича този свят в качеството му на природа, общество, вселена, така че той да съществува. Може би ще прозвучи странно, но смятам, че всеки един би могъл да извърши един такъв жест, не знам… Да си представим едно дете и един старец, усмихнати пред едно заснежено дърво, в това може би има нещо философско. Няма писмен текст, няма и какво да се каже – да обичаш изисква да преминеш отвъд езика. Да обичаш е тъкмо това – да прекрачиш отвъд границата на езиковата способност, така че да позволиш на нещо действително да съществува. В това е парадоксът – философът всеки път трябва да употребява езика, за да отиде отвъд него. В това според мен се състои задачата на философията.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: Чудото, решението
Боян Манчев: Задавал съм си следния въпрос: може ли светът да се мисли като любов, като справедливост? Това не крие ли опасност, ако държим сметка за насилието, за негативността, обитаваща света, за страданието, за смъртта? Можем ли да намерим точните думи, за да кажем какво е любовта> Престъпвайки отвъд езика, надхвърляйки езика, ние въпреки всичко си служим с думи – не изоставяме езика, не го разрушаваме, не го свеждаме до нищо. Именно затова думата “чудо” е така важна за мен – чудото е нещо неизчислимо и неуловимо. Моят отговор на въпроса що е любов: да обичаш означава да живееш така, сякаш чудото обитава света – може би това е самото чудо на съществуването. Да живееш на света така, сякаш в него живее чудото. Сякаш в него живее чудото. (Неокантианецът Файхингер, авторът на „Die Philosophie des Als Ob“, би казал “Als Ob”). Това “сякаш” може би е самото чудо на съшествуването. Да живееш на света така, сякаш в него има чудо, означава да върнеш на света чудодейната потенция, чрез потенцията и актуалността, чрез действието на собственото ти съществуване. Относно това съм напълно съгласен с теб. Преди години публикувах една малка книжка, озаглавена Miracolo (“чудо” на италиански). Но за мен въпросът за чудото изобщо не е свързан с нещо мистично или окултно. Чудото е отговор на задачата, или дори – на онтологическото изискване – да се взема решение, да се решава. В това да се реши чудото е самото чудо на решението. А решението винаги е срез: да се реши нещо, означава да не се реши нещо друго. Да се позовем на гръцкия глагол κρινῶ, от който произлиза понятието криза, но също така и критика. Този глагол с юридическа употреба означава буквално “претеглям”, “премервам“, “отсявам”, “разделям”: той предполага жеста на разделянето, на разсичането, на решението кое е справедливо и кое не. Решението е неотделимо от любовта, защото любовта също е решение: решение против смъртта и страданието, в полза на съществуването. Любовта не трябва да се разглежда сантиментално, в нея има полемичен заряд. Любовта е сила на съществуването, затова може да решава, да отсича спрямо това кое е справедливо и кое не. Да правиш справедливостта чрез собственото си действие.
Текстът се основава на извадки от видео-разговора, състоял се на 11 февруари 2018 г. в София:
Превод от френски: Филип Стоилов; редакция: Боян Манчев