Епитерс, бащата на ретора Емилиян, разказва преживяна от него история. На път към Италия корабът, с който пътува Епитерс, е отнесен от надигнал се привечер вятър към остров Паксос. Изведнъж вятърът стихва и в здрача се възцарява необичайна тишина. Тогава на кораба чуват глас, който идва откъм острова и който вика по име кормчията Тамус. Това предизвика всеобщо удивление, още повече, че почти никой на кораба не знае името на египетския кормчия. Когато обърканият Тамус решава да отговори, гласът от морето се надига по-силно и извиква отчетливо: “Когато доближиш Палодес, извести, че Великият Бог Пан е мъртъв!”
Той стига и оповестява: “Великият Бог Пан е мъртъв”.
Историята е разказана от Плутарх в том V на Moralia. Във века след раждането на Исус от Назарет, за чието съществуване Плутарх не може да подозира, прочутият философ и историк, който е и един от последните жреци на делфийския оракул, разказва тази история, на която предстои славно алегорично бъдеще, не някъде другаде, а в 17 глава на едно от трите си съчинения си, посветени на древните оракули: “Изчезването на оракулите” (“De defectu oraculorum”), изчезване, което Плутарх несъмнено изживява лично и съдбовно. “De defectu oraculorum” всъщност е посветена на демоните, δαίμονες (или както още ги наричат неясно, “полубоговете”, вероятно, за да ги разграничат от християнската (зло)употреба на гръцката дума: защото, какво означава “полубог”? Или си бог, или не си!) Книгата дава многобройни свидетелства за присъствието на демоните в света на хората, и особено за близостта им с философите: Емпедокъл, Демокрит, Сократ, Платон, Ксенократ и Хризип.
Историята, разказана в глава 17, има задачата да даде пример за това “как умират тези същества”, тоест демоните. Не случайно мнозина са схванали Плутарховия разказ като алегория за края на древния свят. (Независимо, че тепърва предстои последният и вероятно най-зрелищен отблясък на този свят: фантастичното симулиране на неговата сакрална архаика, мистифицирането на магическите му присъствия под формата на свръхестетизирани декадентски алегории – причудливите апокалиптични отблясъци на залеза на един свят, на неговото избухващо и гаснещо в океана на неизвестното слънце. Или, ако се освободим за момент от вездесъщата примка на иносказанието, наследена от онзи залязващ и никога недозалязал свят, свят – mort-vivant, living dead, тепърва предстои разцветът на елинистичните философски и мистични езотерични учения . Чудовищни хибриди, с които културата ексцедира и най-смелото въображение на въобразената от нея природа, с нейните чудовищни създания, оглавявани от Козлокракия Бог, влудяващ жени, мъже и зверове, Великият Бог Пан.)
Историята на Пан, Козлокракият бог, е история на неговия упадък. Неговият упадък е неговата естетизация. Неговият вакханален нискостатусен кич няма нищо общо с дивия архаичен демон от връх Ликей в Аркадия.
Пан е архаично аркадийско божество. Но древната Аркадия има малко общо с идеализацията на елинистичните поети и филолози, изобретателите на жанра на идилията, които превръщат Аркадия в мизансцен на идеалния живот в лоното на природата – идеалният природен живот, схванат като култура. Природата като култура: животът в лоното на природата е живот, подвластен на музите, на еротичния мусически ритуал, на естетическите кодове. Превръщането на Пан в силèн, спътник на Бакх, в сатир-сътрапезник на Трималхион, е имунизирането му като представител на дивата природа в зоопарка на имперската култура.
Бог Пан си отива за да отстъпи мястото си на новия идващ бог, появил се в същата епоха. Но защо умира именно бог Пан? Защо смъртта на бог Пан се оказва условие за налагането на култа към един нов, възкръсващ бог?
*
(следва)