(Фрагментите, които следват, са писани точно преди 13 години, през непоносимо горещото лято на 2007 година. Стимул за събирането и оформянето им даде поканата на Иван Станев да се включа във филма Moonlake. Фрагментите, писани в откраднати свободни мигове, се преплетоха с експериментирането на хипотетичното изживяване на настъпващия край на света от един въобразен за целта, останал смътен персонаж – един неизлечимо болен философ на края на света. Така настоящите парчета текст включват и фрагменти от вътрешната реч на (концептуален) персонаж, неочакващ да се появи на бял свят.)
БЕЗ СВЯТ
30 юни 2007, Париж
Има мигове, в които имам чувството, че съм избрал най-неблагодарната работа – работата на мисълта. Чувствам я в тъканта на мозъка си, където сякаш понятията дълбаят. Философията понякога изглежда като посвещение на тялото. Когато здрачът на най-дългия ден се сгъстява, трепетът на кръвта изпреварва знанието.
Старостта ни отдалечава от края на света.
Изоставен на условията на времето и пространството, вън от света.
25 юли 2007, Тюленово
И така, тук съм, на “края на света”.
Записките ми за края на света се овлажниха, размекнаха от влага за по-малко от час, докато ги преглеждах седнал под астмата на последния хотел, отвъд който е само пустошта. Вятърът е почти буреносен, движи въздушни масиви, набъбнали от влага и въпреки това сякаш всичко е застинало. Всичко застива.
Влагата е плътна дотам, че да замъгли небето, да размие слънцето. Хоризонтът вече не е предел.
Той е разреждането, насищането, което ме пресича.
КРАЕСВЕТОВНО
Тук, сега, заставайки пред края на света, идва моментът да признаем, че идеята за свят вече не ни принадлежи – и че тя всъщност никога не ни е принадлежала.
Това, че краят на света настъпва, достатъчен аргумент ли е, за да посветим остатъка от времето на мисълта за това, което (ни) се случва? И изобщо възможно ли е да мислим края – абсолютното събитие, което ще бъде прекъсването на всяка събитийност? Това е въпросът за днес.
Не трябва ли всъщност да мислим “края на света” като въстание на природата? Светът не е дело на човека и неговият разрив не е разтворен от несъвпадането на ръката и езика.
Ние не знаем нищо за света без човека, може би само това незнание е света.
Когато потопът отмие света
красотата на спасението ще е началото на ужаса.
Никой свят не е по-краен от този.
Последният дъх на света.
ANYWHERE OUT OF THE WORLD,
ИЛИ КРАЯТ НА ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ПРЕДЕЛА НА СВЕТА
Да бягаш от света, все по-далеч. С Бодлер: Anywhere out of the world. Или с Батай: винаги по-далеч, там, където е единствената ти страна.
Чували сме да се говори за “бягство от света” – естествено става дума за общо място, за непоносима баналност. Говори се също така, донякъде по-успешно, за заминаване в търсене на непознатото, в търсене на нови светове. Но при всички случаи има нещо по-голямо и по-съществено, и то е прекосяването: прекосяването на пространството.
Прекосяването на границата. Не да се вписваш в границата на света, да заминаваш, да напускаш света, anywhere out of the world, а да отговориш на изискването на неговия ексцес, да следваш движението на неговия ексцес, да не спираш на никоя достигната граница, да бъдеш самата граница, в непрекъсната експанзия, фронт, който пресреща празното, дълбаейки една още по-интензивна, неутрална празнота в самото сърце на празното.
Светът не се удържа на мястото си. Няма граница на света, която прекрачваме: Светът е своят собствен ексцес, той е самият ексцес. С други думи, светът е своят собствен екзод.
“Прокълнатите” (прокълнатите поети, както се казва) или “обсебените” са тези, които са съумяли да отговорят на мощния подземен тласък на неговото желание, огромното, безлико, невъобразимо и свободно желание на света. Следователно не става дума за бягство от света, а за обземане – в смисъла на обземане от зъл дух – обземане от заразата на изстъплението на света: да бъдеш фронта на движението на света, който е собственият си ексцес.
Границата е фронт – метеорологичен фронт, който се трансформира – така както болестта ни, ексцесът на тялото, който прорязва крайността, е фронт.
Телата ни са винаги на ръба, на границата, изплъзващи се в пулса на кожата, вън от себе си: кръвопреливане, вливане на отрова, метастази, екстатични клетки, ти, твоето тяло, метастаза, безгранично изстъпване на тялото ми, граница на безграничното, твоята кожа, моята кожа, този непрекъснат фронт, тази безкрайна гънка, безкрайната гънка на пресечените ни кожи, прораснали една върху друга и земята прораснала през клетките ни, и водата, течаща през клетките ни, и въздухът – безкрайната кожа на голотата, безкрайното излагане на нашата крайност, на нашата голота.
Да заминеш, да бъдеш на границата, да бъдеш самата граница, пределът.
Къде е пределът на света? Пределът е без предел. Този предел е светът.
Няма край на света – краят е безкраен, защото краят, границата, фронтът, който винаги минава отвъд себе си, е собственият си ексцес.
Тоест това, което ни се случва тук и сега, краят на света, не е нищо друго освен краят на края.
Дали сме на границата на света или отвъд нея?
Говорим за напускане на света, за екзод. Но при един свят, който е собственото си небитие, не ни остава нещо друго освен Екзода на света. Краят на света е самият свят – пустотата на света, който пренаселихме без никога да населим.
Така векторът на Екзода е вектор на самия свят.
Издихание на неговата пустота.
Краят на света не е експлозия, а притихване.
Глух за апокалиптичните фоейерверки, за “илюминациите”, за екстазите, за халюцинациите, да приветстваш строгостта, скромността на края. Да останеш неподвижен в едно неутрално пространство, без никаква притегателна сила, без никакъв чар, където всичко угасва бавно, неусетно.
Да замълчиш.
Краят на света е като много дългия ден – заспиваш когато едвам се е мръкнало.
Краят на света е като бялата нощ, като полярния ден – светлина, която изсветлява без да срещне никакво препятствие по пътя си, никаква граница.
И така, ние сме на предела на света.
Ние сме самият предел на света.
Краят на пътешествието е бездната.
БОЛЕСТТА. ДО ПОСЛЕДЕН ДЪХ
Кой се самоубива в края на света? Poets only?
Спин-ът. Да си заразèн на края на света – да носиш смъртта в себе си преди края, смъртта, която никога няма да види бял свят – която ще бъде задушена в зародиш.
“Така момичето, тази, която предава сифилиса, му се явява като един вид жрица, като свещен персонаж, и му вдъхва наситено любопитство, съчетано с обожание.” (Мишел Бютор за Бодлер и Жана Дювал в Histoire extraordinaire. Essai sur un rêve de Baudelaire).
Смъртта ще дойде като това “момиче”, засмукало заразения ти член, дива невинност, която “знае всичко”. Вдебилèн от есхатологичния си нарцисизъм, ще пропуснеш ли смълчаването на края, “прокълнати поете”?
Животът, престъплението, което трябва да бъде изкупено. Има ли невинност на природата? Или няма нищо друго освен бруталната инерция на престъплението, вкамененото насилие, безграничният и безизходен ужас?
Животът е дегенерация на материята – разстройство на непроницаемата инертност на материята, където всичко “ври и кипи”, като в ада.
Изличаването на човека, изличаването на планетата. Космогоничният Сад.
Какво значи “свят”? Светът не е земята. Светът, казват, е Откритото. Но в такъв случай неговото разтваряне се е затворило завинаги – или може би се е разтворило твърде много, докато празната сърцевина не се е разкъсала, разпръснала необратимо, но… достатъчно. Светът… защо изобщо говоря за това? Умората, винаги тук, това уморено тяло, тежестта на клетките, забавянето на кръвта, физическата болка в черепната кутия. Работата на мозъка е като непрекъснато възпаление, като инфекция. Вирусът се разпръсва.
Микроскопичният вирус, чиито нуклеотиди събираме, е нашият общ дом.
Един ден ще се завърнем, за да съберем отново атомите на света. Да възстановяваме света, парче по парче, започвайки от вируса. Да възкресим мъртвите. Кой знае? Може би действително ще бъдем способни да го направим, но ще преценим, че вече не си струва усилието, или пък просто вече няма да ни е останало каквото и да е желание. И защо ли да го правим наистина? Ние сме уморени богове, не безсилни, а уморени. Да спим, да спим докато нощта пада.
Не на апокалиптичния екстаз. Отказвам да бъда между DJ-ите на последното планетарно шоу: “край на света”. Екзод? Заедно? Да възкресяваме мъртвите? Благодаря, но не. Без мен. Да спя, ето ви едно съвсем просто удоволствие.
Да нахлузиш дебелата кожа на съня, да вдишваш, да усвоиш дълбоко течността на съня, газ в алвеолите, размекнатите тъкани… Няколко последни образа, и това е всичко. Нещо огромно и без образ е тук.
Да говориш на тези, до които нищо няма да достигне, на които нищо няма да бъде предадено, които няма да пренесат нищо, никаква памет, само неразпознаваеми, изродени образи, толкова по-добре.
Светът ще загине без нашите деца.
Все по-дълбоко, по-дълбоко, до недрата на нощта.
СЕВЕРНО МОРЕ. СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА
31 юли 2007
Всяка първа мисъл започва от края на света.
Само тук, на края на света, мисълта среща своето начало.
Неистовата свобода.
Факлата на Севера пламти
зелена като сивото море
неясна без предел като небето
Като огънатите корони на тополите, като извитите стебла на тръстиките, като набраздената повърхност на лиманите, като опиянените писъци на птиците, като обезумелите очи на дивата котка, като порива на вятъра, като притихналия огън на слънцето, като прииждането на неизбежното, като незабележимото отместване на компаса.
Вятърът брули в косата, навява пясък под блузата и крачолите, пръски долитат от вълните, които се разбиват в краката, дългокосата расте на хоризонта, където носът се врязва в морето, пръстта се изсипва в пясъка и отвъд тях се сключва само загадката.
Денят, едва преполовен, едва сега започва.
Влагата набъбва
с пръските на вълните,
с набезите на вятъра, с вихрушките на пясъка и тлеещото над дюните пладне.
В грохота на морето и вятъра гнезди едно недоловимо безмълвие, нито предупреждение, нито обещание; мисля, че това е слепотата.
“Краят на света е навсякъде.”
Тъмната земя без предел
Хоризонтът се приближава към нас.
В подножието на дюната, вече не виждаме езерото, нито морето, но шумът на буреносния прилив и на вятъра в тръстиките ни обгръща.
Вечерницата е над тъмното поле, фарът премигва ритмично зад гърба ни и призрачно зарево пред нас трепти над дюните. Останалото е безбрежен мрак.
ЕПИЛОГ
5 август – 2 септември 2007
Опияняващо е да не бъдеш с тези, които пишат историята.
Няколко чудовищни истини ще проблеснат за миг и това ще е всичко.
Огромно усилие е да приобщиш един съпротивляващ се свят.
Но това усилие е плодоносно.
Човекът е животното, което ще успее да унищожи света.
Le suicide sans fin.
Краят на светът е навсякъде, във всеки миг, единствена константа на света. Ос на света.
Залез на брега на Рона. Ето така, залян от лавата, в захлас, ще свърши света.
Париж – Тюленово – Арл, юни-септември 2007 г.