ИЗМЕНЕНИЕТО НА СВЕТА

Boyan Manchev's Blog

ИЗМЕНЕНИЕТО НА СВЕТА

Боян Манчев

ИЗМЕНЕНИЕТО НА СВЕТА

(На френски език)

Оригинално заглавие:

L’ALTÉRATION DU MONDE. POUR UNE ESTHÉTIQUE RADICALE

Paris, Éditions Lignes, 2009

https://www.editions-lignes.com/L-ALTERATION-DU-MONDE.html

*

В превод на японски език:

世界の他化

ラディカルな美学のために

Превод от френски език: Юмико Йокота и Шико Йока

Hosei University Press, Tокио, 2020

https://www.h-up.com/books/isbn978-4-588-01115-3.html

*

Философска книга, и то от най-чиста проба. И въпреки това, книга, движена от скорост, от утвърждаваща, почти брутална мощ – толкова малко академични, колкото това е възможно. 

С тези думи френският писател и философ Мишел Сюриа представя книгата “Изменението на света”, L’altération du monde, на Боян Манчев. “Изменението на света”, публикувана от прочутото парижко издателство Lignes през 2009 г., утвърждава идеята за промяната като иманентна сила на света; идея, залегнала в основата на разгърнатата в книгата програма за един радикален айстетически материализъм. Японският превод на книгата е дело на младата японска философка Юмико Йокота и е резултат на близо десетгодишни усилия. Първата книга на Боян Манчев на японски език е публикувана от университетското издателство “Хосей”, в най-престижната японска поредица за съвременна философия Universitas, в която се появяват съчиненията на Жак Дерида, Жил Дельоз, Пол Рикьор, Ханс-Георг Гадамер, Юрген Хабермас, Мишел Сер и др.

Докато светът се променя всеки ден пред очите ни, “Изменението на света” на Боян Манчев утвърждава идеята за промяна като движеща сила на една алтер-онтология, която изисква светът да бъде мислен в неговата промяна, като самата тази промяна. (Представяне на френското издание)

„Последната философия не е тази, която завършва, а тази, която променя.“ (Боян Манчев)

Боян Манчев в разговор с Амандин Андре и Еманюел Морейра за „Изменението на света” (на френски език):

L’altération du monde, Boyan Manchev

https://laviemanifeste.com/archives/271/embed#?secret=BsXRW2DNSk

Тук можете да прочетете началото на предговора на Боян Манчев към японското издание на „Изменението на света“, писан през 2017 г.

Изменението на света: за една алтер-онтология

На моите японски приятели

Хоризонти на света: метаморфози

Каква е съдбата на материята в свят, в който една квази-органична субстанция се налага на отчуждения, разграбен, обезобразен, превръщащ се в отрицание на света свят? Там, където чудовищната сянка на един безплътен Левиатан с всеки изминал ден настъпва по останалата без дъх земя? Какво остава от материята на нашите тела, от нашето желание и от нашата мисъл, от материята на света? Какви са формите и модалностите, по силата на които материята на света винаги минава през нас, действа в нас, възспира ни и ни управлява, давайки при все това тяло на потенцията за съпротива, за удоволствие, за свобода? В този привидно нематериален свят възможна ли е все още материалистката мисъл?

Въпросът за материализма е решаващият въпрос за философията днес. Ето защо този въпрос се поставя спешно и, както винаги, императивно, но при нови, радикално трансформирани условия. Днес сме принудени да вземем предвид възможността – отблъскваща, дори и само под хипотетична форма – за една „трансформация на човешкото същество”, но не толкова в смисъла на новите „трансхуманизми”, колкото в смисъла на новите политически антропотехники: формите на живот, или ако предпочетем, двойниците, демоните на формите на живот, и тяхната вътрешно присъща пластичност днес все по-често са улавяни, присвоявани, за да бъдат субстанциализирани – свеждани до пластична субстанция, до матрица на нова форма на стандартизирано производство.

Но какъв материализъм тогава? Какъв материализъм за каква материя?

За един трансформационистки материализъм

За да даде възможен отговор на тези въпроси, „Изменението на света” залага на един радикален материализъм. Публикувана преди десетилетие, но написана през 2004-2005 г. (ръкописът изчака възраждането на легендарното издателство Lignes, основано и водено от Мишел Сюриа, най-верният продължител на делото на Жорж Батай), „Изменението на света” се опита да възроди въпроса за материализма в настоящия политически и философски контекст, и да очертае курса за една модална онтология на съществуването: за една алтер-онтология. Нейната задача беше да утвърждава – насред самата трансформация на света и най-вече на упадъка на идеята за трансформация на света – идеята за света като самата трансформация: срещу промяната – измяната, ако не и отмяната – на света, за да се утвърди идеята за света като промяна. Така пионерският залог на „Изменението на света” беше да разтвори хоризонта на нов материализъм и нова онтология, във време, когато във френския и европейския контекст нито онтологията, нито материализмът бяха саморазбиращи се философски проекти, независимо от мощните предложения на Жил Дельоз и по-късно на Ален Бадиу: онтологията и още по-малко материализмът бяха лозунгите на деня.

След публикуването на „Изменението на света“, в хода на последното десетилетие станахме свидетели на появата на цяла серия от нови „тенденции“, често пъти добре опосредствани от новите релационни инструменти на актуалните културни икономики, които се опитват да реагират или да отговорят на това ново условие: „нови“ емпирични философии, материализми, трансхуманизми и пр., които, макар и определяни от изискването на нашата променена ситуация, често са негласно управлявани, дори подчинявани от нея дотолкова, доколкото новите културни икономики, към които те принадлежат, са неин симптом. Трансформационисткият материализъм следователно си поставя за цел да действа в ясна опозиция на релационния и/или „социален“ обрат от последните десетилетия: динамичното изискване на материята (и) на нещата се противопоставя на перформативните връзки от епохата на мрежите. Тайното изискване на нещата, изискването на силите и на желанието, изискването на свободата и справедливостта настоятелно се противопоставя на доминантната реалност на перформативния капитализъм. Вместо безплодна фиксация върху „релационността“ или върху инструменталните отношения, днес трябва да се изправим лице в лице със сложните процеси, с деятелите и операциите, със сложните техники и форми на производство и организация, чието разбиране единствено би позволило трансформирането на изначалните условия.

Тук можем да изведем симптоматичния пример – тенценцията, неясно определяна като „философия, насочена към обекта“, характеризираща се с опита си да се противопостави на приписаната на Кант идея за корелацията между обектите на познание и човешкото съзнание, а следователно – между същност и съществуване, за да я преобърне чрез настояването за онтологическата еквивалентност на отношенията между обектите. Ясно и открито противостоейки на тези нови параматериалистки или квазиматериалистки обсесии, още преди формулирането им, „Изменението на света“ настоява върху факта, че въпросът за материята на света, за модусите на нейното разпростиране и на трансформативните й интензивности, както и включващият се в него въпрос за „обектите“ или за „нещата“ е ключов въпрос, доколкото представлява продължение и радикализация на въпроса за субективността, тоест и за деятелите и за силите. Този въпрос радикализира и политическия проблем за решението, за прекъсването и за промяната. Вместо да говорим за „прости“, субстанциални или квази-субстанциални неща и релации (трансформирани в продукти), трябва да преформулираме въпроса за деятелите и субективностите, следователно въпроса за условията на промяна, на различаване – и на решение (krisis).

Днес се нуждаем не от имагинерно преодоляване на Кант (обвинен за “корелационистичния” обрат при положение, че Кантовата трансцендентална революция представлява именно срез на всеки възможен корелационизъм); напротив, изправени сме пред необходимостта да формулираме нова радикално критическа – свръхкритическа – философия, която би се изправила пред нещата от света не като явления за човешкото съзнание, а като пред субективни деятели, като пред разпръсващи се звездни съзнания-мъглявини. Не можем да изключим силите, динамиката и мощта на негативното от света; не можем да редуцираме поетичната и трансформативна сила на хаоса или космоса. Ето защо нашата задача е да се изправим срещу нещата като деятели на комплексни хетеро-симултанни процеси, процеси, които композираме чрез нашата дейност. Трансформационисткият материализъм установява предпоставките за разбирането и експериментирането с пойетичния и авто-пойетичния потенциал на нещата. Няма застинали неща. Нещата са деятели – действия, които водят до трансформация на композирани от сили групи условия.

Ето защо решаващите въпроси за философията, науката и съвременната политика са следните: Какво е субект, или по-общо – деятел? Какво представлява процесът? Какво представлява промяната? Какво остава непроменено? Какво е материя, която устоява във времето и каква е тази материя? Какво е устояването? Какво представлява решението? Каква е силата на желанието? Какво е желанието на нещата, желанието на материята? 

*

Ето защо метеорите трябва да бъдат мислени като нещата от света, които минават през нас, тези метаморфни, динамични, непостоянни, флуидни тела, дезорганизирани, инертни, бързи, отминаващи или устояващи тела, които ни обитават, които ни обладават, които ни надминават, звездни тела, които пъплят в нас, които са твърде много, също както клетките в мозъка ни, като неорганичните органи на телата ни, като невидимите протези, които ни предхождат и превъзхождат като демони от друго време, от другото на времето, като двойниците ни, тайни, но настояващи, произволни, необходими. Метеорите, тези небесни тела или земни звезди, които не са нито неща, нито процеси. Нека бъдем обсебени от тях: те носят друго понятие за материята, което черпи силата си от силите, от енергията и от модалностите отпреди субстанцията – от случайното отклонение, clinamen – присъщото на метеорите движение, (тяхната) единствена субстанция, тяхната ослепителна материя.

Изменението на света трябва да бъде не измяна, а промяна на света.

ЗИМА: ВЕЩИЦИ, КОМЕТИ. ФАНТАСТИЧЕН ЧАСОСЛОВ, I

„Метеор“, София, 31 октомври 2020

Фантастичен Часослов е поредица от четири книги-сезони. 

Зима, Пролет, Лято и Есен включват кратки поетични и философски текстове, поеми и фрагменти, в които времето се склонява през образите на четирите сезона: фантастична мяра на необратимостта и кръговрата на времето. 

Първата книга от Фантастичен Часослов включва 

„Есен“ (Фантастичен Часослов, 1 –– Есен: Вещици, Вестители)

и

„Зима“ (Фантастичен Часослов, 2 –– Зима: Вещици, Комети).

*

Hans Baldung Grien, Zwei Hexen, 1523, Städel Museum, Frankfurt

*

Кои са те? Тези зли, немигащи, желани, огнени жени? Те са вещици. 

Жълти облаци се кълбят около тях, пълзят, издигат се, димят като поток от лава. 

Вещиците ни желаят.

*

Вещици мои, вещици безразлични, зли красавици, туловища от мрачна радост, тук завийте в ъгъла на времето, тук огъвайте все повече и повече пространството, натягайте. Не, не ставайте разумни, не бъдете раболепни пред изкуството на мага. Също като вас, и аз съм страдаща, терзаеща душа, също като вас, сияйна плът и мрак, нищо общо със човека.

*

Сценично представяне на „Вещици, комети“
(30 октомври 2020, кино „Влайкова“)

Съществуването е безкрайно

Решението за съществуване е рисковано. Хвърлянето в мътния поток на съществуването е самият риск. “Животът е опасен”. Няма нищо по-опасно от живота. Няма нищо по-опасно от съществуването.

Но решението за съществуване не може да не бъде решение за устояване; в някакъв смисъл – за безсмъртие.

Да, субектът е краен, а човекът – смъртен. Съществуването обаче, в неговия онтологически смисъл – не.

Съществуването е безкрайно.

Субектът е краен, но потенцията на съществуването – не. Съществуването не е безсмъртно като нематериална, трансцендентна, “божествена” субстанция. Но неговата интензивност устоява чрез отворената потенция на вгъването, на безкрайното вгъване, огъване, което всъщност представлява преход в нови измерения, трансформация на модуса, сплитане, преплитане, преобръщане, и следователно реструктуриране на ново качествено състояние – катастрофа. Мислимото, неговата потенция устоява отвъд крайната граница, чрез вгъването в предела: пределът е безкрайното нагъване на границата. Фрактализацията на границата, която се явява като метеорологически фронт. Като облак.

Облаците са отвъд живота и смъртта, те съществуват. Те устояват в съществуването. Затова те са демони. Затова те са ангели. Те стоят, те никога не застиват. Промяната, която устоява. Без край.

 

лято 2018

Писанието на звездите

Работата на швейцарската художничка Биниа Верли Sternenschrift, „Писанието на звездите”, представлява тайнствено действие, създаващо енигматично „писание”. Зад очароващата визуална „повърхност” на тази работа откриваме сложна художествена операция – серия от технически действия, трансформации на медията и материала, които определят ефекта, без да редуцират нито процеса, нито резултата. Така резултатът е не само художествена творба, а и нова онтопойетическа форма: писанието на звездите. Подкопавайки рамката на модерния научен поглед върху света, Верли се завръща към хилядолетна традиция, достигаща до „Метеорологията”, Μετεωρολογικά, Meteorologica или Meteora, на Аристотел и по-специално до „Книга на знаците” на неговият ученик Теофраст, опитвайки се да въплъти хипер-семиотичната вяра на предмодерните хора в meteora, небесните явления. Тя създава чудодейно устройство, за да позволи на естествените природни сили отново да пишат своите енигматични руни, йероглифи или чудовищна небесна система от знаци. 

Bignia Wehrli, Sternenschrift (08.08.2012 - 14.8 km Tagesweg), 2014

Bignia Wehrli, Sternenschrift (08.08.2012 – 14.8 km Tagesweg), 2014

Зад сложната медия, за коята става дума тук, стои материална субстанция, свързана с пространствената траектория, измината от човешкото тяло – маршрут на работа. Писанието на звездите се оказва „дубликат” на маршрут, проследен с GPS устройство: маршрутът на упорстващия в земеделската работа баща на авторката (фермер-аматьор, по професия физик), чиято продължителност заема цял работен ден, от сутрин до вечер. Човешкото тяло се явява като невидимия материален посредник на художествената операция. Невидимото в небесната тъкан на звездните писания тяло на бащата, обаче се явява като детерминиран агент, чието упорство като че ли осигурява гравитационната интензивност, необходима, за да се улови енергията на небесните деятели – звездите, и за да фокусира небесното им мастило, светлината им в сложно устройство-писалка, пишещото устройство на звездата: Sternenschift. 

Тук или никъде другаде можем да поемем риска да твърдим, че създаденото от Верли устройство, Звездната Писалка, правеща възможно Sternenschrift, бележи радикална (посткантианска или радикално кантианска?) промяна, а именно инверсията на позицията на субективния деятел: не човешкия разум, а въобразяващата си – създаващата образи – звезда. Звездата, която си представя собственото си продължение като отпечатък. По този начин звездата действа като деятел върху възприятието, незабележимо действие върху бездната на възвишеното спящо небе, маелстрьома на тъмните сили на вселената. От една страна звездата е проектирана върху хартията: нейната интензивност по този начин е разпръсната. От друга страна обаче тя абсорбира, улавя и отпечатва върху кожата на небето тялото на ходещия човек – тялото на физикът-фермер от Щернберг, Брегът-на-звездите.

Анонимната звезда създава небесна хореография, пише χώρα, chora, нов астрологически знак – трансформира звездата в множественост. Множественост на архаично чудовище, или чудо – θαῦμα, thauma.  Устройството на Верли установява рамка на космо-театрално изобретение на пишещите звезди: Космо-Театър, в който всяка звезда се явява като сингуларно нещо и следователно деятел. Деятел на сингуларна писменост – уникален цвят и неповторими ритмични модели, различни форми на концентрация и внимание, на присъствие. 

В крайна сметка, работата на Верли може да бъде възприета като изключителен пример за нов вид художествена операция: художествена операция, в която медиите се явяват като динамичен трансформатор и инжектират автономна деятелност и следователно автономна воля в неодушевен предмет. По този начин отварят възможност за не-човешки актьори да излязат на сцената на (художественото) производство на смисъл. Същевременно в тази операция субстанцията на човешкото тяло – субективната консистентност – не е изтрита. Тя се превръща в нещо сред нещата: сила във вихъра на космическите сили, сила на афекта. Невидимото присъствие на ходещото човешко тяло (потенциален „обичаен” обект на естетическа репрезентация) се превръща в динамична схема-модел за Космо-Театър – театър, в който контингентната хаотична сила-въображение на стихиите е поканена да действа. Това обаче не е нова квази-алхимическа операция, наивно проектираща микрокосмоса върху макрокосмоса. Въображението и техническата потенция, deinos-ът на артиста, осъществява трансфер от дейността на въображението – от продуктивното въображение, към въображението, произвеждащо образи и знаци – към небесните явления, meteora, към звездите. 

Така писанието на звездите, Sternenschrift, се явява като Театър на Чудесата. 

 

Текстът е част от есето „Театърът на чудесата“ (тук), публикуван в сп. ФotoArt, бр. 1, април-май-юни 2015. Първата част представлява съкратена версия на есето Boyan Manchev, “Was wollen die Dinge? Dynamische Ontologie und die Zukunft der Performance”, публикуван в Theater der Zeit, Mars, 2015. 
Sternenschrift на Bignia Wehrli е изложена за пръв път в Kunsthalle Winterthur през декември 2014. Едно от изображенията от серията е включено в изложбата Magia Naturalis (тук).

Метеорополитика. Политиката на метеорите, 2

 

8 август 2013

Облакът е прелестен и зъл. 

Исландското чудовище изрева и събуди неродената мечка на революцията. Блейк стоеше в същия залез като Хауърд. Шели стоеше прав под облака и облакът минаваше през него.

* 

През 1783 театърът на небето е театър на изстъпление и ужас, terror and awe. Земята се събуди и окованите титани изреваха. Исландия изригна.

Какво каза Блейк за това?

Блейк каза:

Облакът е преобърнат континент, по който се разлива лава.

Облакът е виолетов шлейф на гигантския разреждащ се въздух.

Ако ревът на мълнията може да спре времето, то пространството отдавна вече е ехо.

Вулкан на забавен каданс.

Всяка сплав на материята е отхранена от Хермес, по-големият брат на въздуха.

Ако има още въздух, то земята е безкрайна.

Стратосферата гъмжи от обещания.

Титанът, Слънцето, търси опора върху титанични облаци.

Облаците са опора на един преобърнат свят, пристанище на потънали и бъдещи кораби.

 *

Гладът в Европа, чумата, прииждащата на талази революция, радиация и халюцинации на политическите животни, салонните лъвове с размътени от радиация глава, далеч преди Енсор, Мунк, Редон, преди Лотреамон, преди декаданса на Виена, Шотландия е покосена от пепелта на вулкана, пепел, пепел като плод на сурово и безжалостно небе.

Там, сред нейната сива и безотрадна планинска пустош, където и цианометърът на дьо Сосюр засича, младият квакер Хауърд бе поразен от мълнията на събитието, той, мечтателят, който съзерцава полувидимото като извънредност. Блуждаещ поглед на блуждаещ разсъдък, единственият по чиито сили е да разгадае блуждаещата форма на небето.

 

Политиката на метеорите. Метеорополитика

 

Люк Хауърд, революцията, облаците като сили, какво значи космополитика или метеорополитика.

В тези дни, в които едно единайсетгодишно момче, Люк Х., гледа облаците, те имат странен отенък, те са призрак, фантом, фантазъм, въплътена халюцинация. Екстензия на болен мозък. Тези дни облаците са примессени с изпарения на магма, с пищния изпепеляващ дъх на земните недра, на рудниците на Фаюн, на мрачната и вулканична гръд.

В края на май 1783 започва да изригва исландският вулкан Елдеяр (Eldeyjar, вулканът на Oстровите на огъня, eldey), който продължава да бълва лава месеци напред. Облак от прах се разпростира над Европа, достигайки африканския бряг и отслабвайки слънчевата светлина насред лято. Размирни времена в небето над Стария континент, всяващи смут и трепет у изстрадалите й обитатели. Но ето че, едва укротило се Исландското чудовище, Източният дракон се събужда и надава рев. В първите дни на август изригва японският вулкан Асама, засипва градове и села и затъмнява с чудовищен облак от вулканичен прах за месеци северното полукълбо. Огненият Дракон се простира като чудовищно тяло от тлееща пепел в небето. Започва периодът на Голямата мъгла, описана не само в метеорологическите записи и историческите източници, но и в литературните произведения на епохата, причинявайки фантастични цветове в небето, облаци с халюциногенен цвят, Люк в небе от диаманти. Небето полудява, небето на “Вика” на Мунк ще свидетелства за лудостта му век по-късно. Чудовущният небесен театър на 1783 достига кулминацията си на осемнайсти август, когато на свечеряване огнен метеор прорязва небето над Европа, зашеметявайки обитателите й, между които нашето единайсетгодишно момче. Северното сияние се разпростира надлъж и шир, за да увенчае апокалиптичното платно, рисувано от метеорите.

Според някои оригинални интерпретатори този едногодишен чудовищен театър на метеорите, небесните явления, който разтърсва фасцинираното и ужасено въображение на земните жители, дори допринася, а може би и предизвиква – чрез глада, настъпил в следствие на вулканичните дъждове, унищожили реколтата – Френската революция. И така пренаписва съдбата на света.

Не Маркиз дьо Сад, а вулканът и облаците са авторите на Революцията.

 

Откъс от „Облаци. Философия на свободното тяло“ (София, Метеор, 2017), „История на облаците, 1783. Пролог“, с. 23-27 (тук).

5 август 2007

5 август – 2 септември 2007 Опияняващо е да не бъдеш с тези, които пишат историята. Няколко чудовищни истини ще проблеснат за миг и това ще е всичко. Огромно усилие е да приобщиш един съпротивляващ се свят. Но това усилие е плодоносно. Човекът е животното, което ще успее да унищожи света. Le suicide sans fin. Краят на светът е навсякъде, във всеки миг, единствена константа на света. Ос на света. Залез на брега на Рона. Ето така, залян от лавата, в захлас, ще свърши света. Арл, август-септември 2007 г.
Фрагмент от „След края на света“ (В Moonlake, съст. Миглена Николчина, Алтера, София, 2009). Пълният текст можете да прочетете тук: „След края на света“.

СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА. Фрагменти

(Фрагментите, които следват, са писани точно преди 13 години, през непоносимо горещото лято на 2007 година. Стимул за събирането и оформянето им даде поканата на Иван Станев да се включа във филма Moonlake. Фрагментите, писани в откраднати свободни мигове, се преплетоха с експериментирането на хипотетичното изживяване на настъпващия край на света от един въобразен за целта, останал смътен персонаж – един неизлечимо болен философ на края на света. Така настоящите парчета текст включват и фрагменти от вътрешната реч на (концептуален) персонаж, неочакващ да се появи на бял свят.)

 

БЕЗ СВЯТ

 

30 юни 2007, Париж

 

Има мигове, в които имам чувството, че съм избрал най-неблагодарната работа – работата на мисълта. Чувствам я в тъканта на мозъка си, където сякаш понятията дълбаят. Философията понякога изглежда като посвещение на тялото. Когато здрачът на най-дългия ден се сгъстява, трепетът на кръвта изпреварва знанието.

Старостта ни отдалечава от края на света.

Изоставен на условията на времето и пространството, вън от света.

 
 
*

25 юли 2007, Тюленово

И така, тук съм, на “края на света”.

Записките ми за края на света се овлажниха, размекнаха от влага за по-малко от час, докато ги преглеждах седнал под астмата на последния хотел, отвъд който е само пустошта. Вятърът е почти буреносен, движи въздушни масиви, набъбнали от влага и въпреки това сякаш всичко е застинало. Всичко застива.

Влагата е плътна дотам, че да замъгли небето, да размие слънцето. Хоризонтът вече не е предел.

Той е разреждането, насищането, което ме пресича.

 

 

КРАЕСВЕТОВНО

Тук, сега, заставайки пред края на света, идва моментът да признаем, че идеята за свят вече не ни принадлежи – и че тя всъщност никога не ни е принадлежала.

Това, че краят на света настъпва, достатъчен аргумент ли е, за да посветим остатъка от времето на мисълта за това, което (ни) се случва? И изобщо възможно ли е да мислим края – абсолютното събитие, което ще бъде прекъсването на всяка събитийност? Това е въпросът за днес.

Не трябва ли всъщност да мислим “края на света” като въстание на природата? Светът не е дело на човека и неговият разрив не е разтворен от несъвпадането на ръката и езика.

Ние не знаем нищо за света без човека, може би само това незнание е света.

Когато потопът отмие света

красотата на спасението ще е началото на ужаса.

Никой свят не е по-краен от този.

Последният дъх на света.

 

 

ANYWHERE OUT OF THE WORLD,

ИЛИ КРАЯТ НА ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ПРЕДЕЛА НА СВЕТА

Да бягаш от света, все по-далеч. С Бодлер: Anywhere out of the world. Или с Батай: винаги по-далеч, там, където е единствената ти страна.

Чували сме да се говори за “бягство от света” – естествено става дума за общо място, за непоносима баналност. Говори се също така, донякъде по-успешно, за заминаване в търсене на непознатото, в търсене на нови светове. Но при всички случаи има нещо по-голямо и по-съществено, и то е прекосяването: прекосяването на пространството.

Прекосяването на границата. Не да се вписваш в границата на света, да заминаваш, да напускаш света, anywhere out of the world, а да отговориш на изискването на неговия ексцес, да следваш движението на неговия ексцес, да не спираш на никоя достигната граница, да бъдеш самата граница, в непрекъсната експанзия, фронт, който пресреща празното, дълбаейки една още по-интензивна, неутрална празнота в самото сърце на празното.

Светът не се удържа на мястото си. Няма граница на света, която прекрачваме: Светът е своят собствен ексцес, той е самият ексцес. С други думи, светът е своят собствен екзод.

“Прокълнатите” (прокълнатите поети, както се казва) или “обсебените” са тези, които са съумяли да отговорят на мощния подземен тласък на неговото желание, огромното, безлико, невъобразимо и свободно желание на света. Следователно не става дума за бягство от света, а за обземане – в смисъла на обземане от зъл дух – обземане от заразата на изстъплението на света: да бъдеш фронта на движението на света, който е собственият си ексцес.

Границата е фронт – метеорологичен фронт, който се трансформира – така както болестта ни, ексцесът на тялото, който прорязва крайността, е фронт.

Телата ни са винаги на ръба, на границата, изплъзващи се в пулса на кожата, вън от себе си: кръвопреливане, вливане на отрова, метастази, екстатични клетки, ти, твоето тяло, метастаза, безгранично изстъпване на тялото ми, граница на безграничното, твоята кожа, моята кожа, този непрекъснат фронт, тази безкрайна гънка, безкрайната гънка на пресечените ни кожи, прораснали една върху друга и земята прораснала през клетките ни, и водата, течаща през клетките ни, и въздухът – безкрайната кожа на голотата, безкрайното излагане на нашата крайност, на нашата голота.

Да заминеш, да бъдеш на границата, да бъдеш самата граница, пределът.

Къде е пределът на света? Пределът е без предел. Този предел е светът.

Няма край на света – краят е безкраен, защото краят, границата, фронтът, който винаги минава отвъд себе си, е собственият си ексцес.

Тоест това, което ни се случва тук и сега, краят на света, не е нищо друго освен краят на края.

Дали сме на границата на света или отвъд нея?

Говорим за напускане на света, за екзод. Но при един свят, който е собственото си небитие, не ни остава нещо друго освен Екзода на света. Краят на света е самият свят – пустотата на света, който пренаселихме без никога да населим.

Така векторът на Екзода е вектор на самия свят.

Издихание на неговата пустота.

Краят на света не е експлозия, а притихване.

Глух за апокалиптичните фоейерверки, за “илюминациите”, за екстазите, за халюцинациите, да приветстваш строгостта, скромността на края. Да останеш неподвижен в едно неутрално пространство, без никаква притегателна сила, без никакъв чар, където всичко угасва бавно, неусетно.

Да замълчиш.

Краят на света е като много дългия ден – заспиваш когато едвам се е мръкнало.

Краят на света е като бялата нощ, като полярния ден – светлина, която изсветлява без да срещне никакво препятствие по пътя си, никаква граница.

И така, ние сме на предела на света.

Ние сме самият предел на света.

Краят на пътешествието е бездната.

 

 

БОЛЕСТТА. ДО ПОСЛЕДЕН ДЪХ

Кой се самоубива в края на света? Poets only?

Спин-ът. Да си заразèн на края на света – да носиш смъртта в себе си преди края, смъртта, която никога няма да види бял свят – която ще бъде задушена в зародиш.

“Така момичето, тази, която предава сифилиса, му се явява като един вид жрица, като свещен персонаж, и му вдъхва наситено любопитство, съчетано с обожание.” (Мишел Бютор за Бодлер и Жана Дювал в Histoire extraordinaire. Essai sur un rêve de Baudelaire).

Смъртта ще дойде като това “момиче”, засмукало заразения ти член, дива невинност, която “знае всичко”. Вдебилèн от есхатологичния си нарцисизъм, ще пропуснеш ли смълчаването на края, “прокълнати поете”?

Животът, престъплението, което трябва да бъде изкупено. Има ли невинност на природата? Или няма нищо друго освен бруталната инерция на престъплението, вкамененото насилие, безграничният и безизходен ужас?

Животът е дегенерация на материята – разстройство на непроницаемата инертност на материята, където всичко “ври и кипи”, като в ада.

Изличаването на човека, изличаването на планетата. Космогоничният Сад.

 
*

Какво значи “свят”? Светът не е земята. Светът, казват, е Откритото. Но в такъв случай неговото разтваряне се е затворило завинаги – или може би се е разтворило твърде много, докато празната сърцевина не се е разкъсала, разпръснала необратимо, но… достатъчно. Светът… защо изобщо говоря за това? Умората, винаги тук, това уморено тяло, тежестта на клетките, забавянето на кръвта, физическата болка в черепната кутия. Работата на мозъка е като непрекъснато възпаление, като инфекция. Вирусът се разпръсва.

Микроскопичният вирус, чиито нуклеотиди събираме, е нашият общ дом.

Един ден ще се завърнем, за да съберем отново атомите на света. Да възстановяваме света, парче по парче, започвайки от вируса. Да възкресим мъртвите. Кой знае? Може би действително ще бъдем способни да го направим, но ще преценим, че вече не си струва усилието, или пък просто вече няма да ни е останало каквото и да е желание. И защо ли да го правим наистина? Ние сме уморени богове, не безсилни, а уморени. Да спим, да спим докато нощта пада.

Не на апокалиптичния екстаз. Отказвам да бъда между DJ-ите на последното планетарно шоу: “край на света”. Екзод? Заедно? Да възкресяваме мъртвите? Благодаря, но не. Без мен. Да спя, ето ви едно съвсем просто удоволствие.

Да нахлузиш дебелата кожа на съня, да вдишваш, да усвоиш дълбоко течността на съня, газ в алвеолите, размекнатите тъкани… Няколко последни образа, и това е всичко. Нещо огромно и без образ е тук.

Да говориш на тези, до които нищо няма да достигне, на които нищо няма да бъде предадено, които няма да пренесат нищо, никаква памет, само неразпознаваеми, изродени образи, толкова по-добре.

Светът ще загине без нашите деца.

Все по-дълбоко, по-дълбоко, до недрата на нощта.

 

 

СЕВЕРНО МОРЕ. СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА

31 юли 2007

Всяка първа мисъл започва от края на света.

Само тук, на края на света, мисълта среща своето начало.

Неистовата свобода.

Факлата на Севера пламти

зелена като сивото море

неясна без предел като небето

Като огънатите корони на тополите, като извитите стебла на тръстиките, като набраздената повърхност на лиманите, като опиянените писъци на птиците, като обезумелите очи на дивата котка, като порива на вятъра, като притихналия огън на слънцето, като прииждането на неизбежното, като незабележимото отместване на компаса.

Вятърът брули в косата, навява пясък под блузата и крачолите, пръски долитат от вълните, които се разбиват в краката, дългокосата расте на хоризонта, където носът се врязва в морето, пръстта се изсипва в пясъка и отвъд тях се сключва само загадката.

Денят, едва преполовен, едва сега започва.

Влагата набъбва

с пръските на вълните,

с набезите на вятъра, с вихрушките на пясъка и тлеещото над дюните пладне.

В грохота на морето и вятъра гнезди едно недоловимо безмълвие, нито предупреждение, нито обещание; мисля, че това е слепотата.

“Краят на света е навсякъде.”

Тъмната земя без предел

Хоризонтът се приближава към нас.

В подножието на дюната, вече не виждаме езерото, нито морето, но шумът на буреносния прилив и на вятъра в тръстиките ни обгръща.

Вечерницата е над тъмното поле, фарът премигва ритмично зад гърба ни и призрачно зарево пред нас трепти над дюните. Останалото е безбрежен мрак.

 

 

ЕПИЛОГ

5 август – 2 септември 2007

Опияняващо е да не бъдеш с тези, които пишат историята.

Няколко чудовищни истини ще проблеснат за миг и това ще е всичко.

Огромно усилие е да приобщиш един съпротивляващ се свят.

Но това усилие е плодоносно.

Човекът е животното, което ще успее да унищожи света.

Le suicide sans fin.

Краят на светът е навсякъде, във всеки миг, единствена константа на света. Ос на света.

Залез на брега на Рона. Ето така, залян от лавата, в захлас, ще свърши света.

 

Париж – Тюленово – Арл, юни-септември 2007 г.

 

 

Фрагменти от „След края на света“ (В Moonlake, съст. Миглена Николчина, Алтера, София, 2009). Пълният текст можете да прочетете тук: „След края на света“.

Жилото на звездите

Звездно жило

 

Прахта на звездите във вените

намира своя път

наобратно

 

*

Сириус разплавена стомана на звездите

Течният горящ метал

Метално виме на небето

в ямата на пламналото теме

Тлеещ въглен на звездата

Неугасваща материя

 

*

Сириус, безразличният

откос на необходимостта

Две очи в едно немигащо око

Прегаря

нишката на невменяемото време

Звездна жега

в звездния отвес времето се надига

вертикал

Пладне на звездното време

Паника на звездната година

 

*

Пан на звездната година

Звяр на Многоликото

Облак от очи в едно око

Вертикалното око на Кучето

Зрящо преди бога

Сириус, небесен Пан

 

*

Когато откосът на жегата удари

Случаят замира

Пан е навсякъде

Сириус пресича невъзможното

Изпепелителят тресе света

Светът излиза от себе си

Светът пропада в себе си

 

*

Над хоризонта звездата която трепти

Звезда–двойник

която се ражда с утрото и с вечерта

която бди и която пропада

която е сгъстен мрак и огнен камък

Звезда на вечерта и звезда на утрото

Пламенен спътник, но самотен, с име на забравен бог

Сила отпреди битието

Сила-свобода

която съществува

 

Пламтяща кучешка гръд

 

 

Сириус изгрява

Хелиакален изгрев

Преди издигането на Sol, Слънцето, царственият и достолепен властелин на философията, героичната звезда на деня, пробиваща мрака, опустошителното и живително слънце, се явява, във втората половина на юли, според юлианския календар или в началото на август, според грегорианския, вестителят на горещниците, на canicula. Преди изгрев, на Изток от зората на деня, изгрява една звезда, звезда неведом спътник, която вещае обсебване, двойственост, загадка, тайна. На разсъмване, преди дискът на слънцето да се очертае на хоризонта или да изплува от морето, се явява бяло-червената звезда Сириус.

Σείριος

Сириус, от гръцкото Σείριος, “огнен”, “пламтящ”, горещата, двойна звезда вести сезона на летните опустошения, на разлива на Нил и следващия го плодороден разцвет. Σείριος, чрез значението “трептя”, низхожда към глагола σείω, “разтърсвам”, “разлюлявам”, “предизвиквам земетресение” (θεὸς σείει); “удрям”, “чукам”, но преносно и “безпокоя”, “угнетявам”.

Както звездата злокобна ту блесне сред облаци горе,

ту пък отново потъне в грамада от облаци мрачни…

… звездата,

дето наесен изгрява: лъчите й ярко искрящи

бляскат сред звездния рой надалече във мрака среднощен –

Кучето на Ориона по име я всички наричат.

Между звездите най-светла, тя лоша поличба вещае,

винаги огнена жега донася на клетите смъртни

 
(Омир, “Илиада”, прев. Александър Милев и Блага Димитрова, “Народна култура”, София, 1969,  XI, ст. 61-62, с. 264 и XXII, ст. 26-31, с. 523)

Щом разцъфти ангинарът и седнал в дървото, щурецът

звънко започне да лее безспирна и сладостна песен

изпод крилете си в дните томящи на лятната жега,

тъкмо тогаз са най-тлъсти козите и виното – пивко,

най-похотливи жените и най-маломощни мъжете,

Сириус щом изсуши коленете им, още главите,

зной пък опърли телата…

 
(Хезиод, “Дела и дни”, в “Теогония. Дела и дни”, прев. от старогръцки Станка Недялкова, “Народна култура”, София, 1988, ст. 581-588, с. 67).

 

Намокри си гърлото с вино,

звездата изгрява вече

и сезонът е тежък, мъчителен.

(…) пламтящото слънце цял ден е гряло

и всичко е вече изсъхнало.

Бодилът разцъфва сега –

настъпва вечерният час.

Жените са най-съблазнителни,

мъжете – копнееши.

О, Сириус грее в небето

и той ни замайва главата,

коленете той подкосява.

(Алкей, в „Антична поезия. Антология“, прев. от старогръцки Борислав Георгиев, „Народна култура“, София, 1970, с. 72. Преводът е с незначителни стилистични модификации, Б.М..)

ὑπὸ κύνα

Защото никой не смята, че това, дето през зимата вали често, е случайно или по съвпадение, ами случайно е, ако това стане под знака на Кучето; и по същия начин за случайна се смята не жегата под знака на Кучето, ами тази през зимата.

(Аристотел, “Физика”, прев. Цочо Бояджиев, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2012, 199а1-5, с. 83)

Жегата под знака на Кучето, ὑπὸ κύνα, не е случайна.

Кучето оповестява началото на “кучешките дни”, κυνάδες ἡμέραι.

Защо Кучето? Кое е това куче?

Съзвездието има една звезда на главата или езика, която хората наричат Сириус – тя е голяма и ярка. Такива звезди астрономите наричат Сирийски, поради трептенето на тяхното сияние. Има още по една бледа звезда на двата предни крака, две на гърдите, три на предната лапа, две на корема, една на левия крак, една на лапата и още една на дясната лапа, както и четири на опашката. Общо звездите са седемнадесет.

 
(Ератостен, “Съзвездия”, прев. Вяра Калфина, В: „Старогръцки митографи“, съст. и ред. Мирена Славова, Фондация „Българско историческо наследство“, Пловдив, 2015, с. 273).
 
 
(Следва продължение)

 

spdt

 

Звездата на философа

На Жан-Люк

Сириус изгрява, пламенна звезда,

строга звезда,

която гнети

която вдъхновява

замайваща звезда

която проваля и въздига наново

*

Звездата на философа е пламтяща

Роден през юли, не би избегнал императива на екцеса

Но ексцесът е самото съществуване

чието пламенно сърце е достойнство

*

Тайната е обратното на лъжата.

Тайната не разкрива истината: тя я защитава.

Тайната на съществуването е нейното чудо.

Чудото на съществуването е, че това съществува.

Съществуването предхожда битието, защото изстъпва всяко възможно битие.

*

На другия край на нощта, хеликален изгрев:

раждане без обещание, главозамайваща свобода, неясна необходимост,

огнена стрела на звездата,

на края: чудо.

*

Двуликият Сириус,

нито небесен, нито земен,

бог-куче, нито бог, нито куче

Звезда на философията

Двойна, тя изрича двойния такт на съществуването

Тъмен двойник на живота,

Пътеводна звезда

укротяваща ексцеса му или изстъпваща самия него

Смътен двойник

двойна звезда, съзвездие-даймòн,

двоен такт,

невъобразима музика на звездите,

съзвездна философия живот

21 – 22 юли 2020 г.

 
(Преводна версия на текста, публикуван на френски език в издадената в един екземпляр книга Четири пъти по двайсет, включваща посвещения на приятелите и съмишлениците на Жан-Люк Нанси, юли 2020)

Звездата на философа, 2

Сириус изгрява, пламенна звезда,

строга звезда,

която гнети

която вдъхновява

замайваща звезда

която проваля и въздига наново

*

Звездата на философа е пламтяща

Роден през юли, не би избегнал императива на екцеса

Но ексцесът е самото съществуване

чието пламенно сърце е достойнство

*

Тайната е обратното на лъжата.

Тайната не разкрива истината: тя я защитава.

Тайната на съществуването е нейното чудо.

Чудото на съществуването е, че това съществува.

Съществуването предхожда битието, защото изстъпва всяко възможно битие.

*

На другия край на нощта, хеликален изгрев:

раждане без обещание, главозамайваща свобода, неясна необходимост,

огнена стрела на звездата,

на края: чудо.

*

Двуликият Сириус,

нито небесен, нито земен,

бог-куче, нито бог, нито куче

Звезда на философията

Двойна, тя изрича двойния такт на съществуването

Тъмен двойник на живота,

Пътеводна звезда

укротяваща ексцеса му или изстъпваща самия него

Смътен двойник

двойна звезда, съзвездие-даймòн,

двоен такт,

невъобразима музика на звездите,

съзвездна философия живот

21 – 22 юли 2020 г.

(Преводна версия на текста, публикуван на френски език в издадената в един екземпляр книга Четири пъти по двайсет, включваща посвещения на приятелите и съмишлениците на Жан-Люк Нанси, юли 2020)

Звездата на философа

На Жан-Люк

1.

Пламенна философия

Има ли сила в живота, в самото сърце на съществуването, сила, която предхожда възможността за философия, като същевременно я предопределя? С други думи, коя е звездата на философията?

Наричат Сатурн звезда на философите. Меланхоличната звезда, черното слънце на онези, които съзерцават и които знаят, мрачната планета, оставила според Аристотел тъмния си отпечатък върху Хераклит и върху Демокрит, както и върху Сафо, Сократ и Лукреций според Марсилио Фичино. Всъщност Фичино не се съмнява, че всички велики философи и художници са били меланхолици. Ако това обаче е така, то е вероятно защото всички те са били под въздействието на melancholia fumosa, пламенната меланхолия, която според Алберт Велики има решаващо влияние върху дейността на фантазмите.

Има значи пламтяща звезда.

Да, на 26 юли, в разгара на лятото, Sol е в апогея си и царува пълновластно.

Приписват на Sol, Слънцето, Лъвът на звездите, ексцесивни добродетели. Дали те не са и добродетелите на излишъка, на изобилието, на самия ексцес?

Какво е философия на ексцеса? Прекомерна философия? Философия, която надхвърля или надмогва? Лъвът на звездите отговаря: философията, която действа в живота. Не житейска философия, а философия-живот: философия, която се разпростира, разгръща, развихря в живота.

Ако философията се отнася към живота, тя не може да не бъде живяна, далеч отвъд дисциплинарното обособяване и автономизиране на модерните професии. Философията се утвърждава като действие, което изисква – или което обсебва. Ето Магът на Бруно, много преди тезите на Маркс върху Фойербах: „A philosophis ut sumitur inter philosophos, tunc magus significat hominem sapientem cum virtute agendi.” (“Ако се използва от философи и в среда на философи, „маг“ означава мъдър човек с действена сила.”, Бруно, “За природната магия”, прев. Богдана Паскалева).

Философският живот е ли живот на философа, така както достойният живот е живот на достойния? Философски живот не означава етическа философия. При все това, той е самото основание на етиката, основана на етоса, на формата на живот.

Дали философският живот представлява въплъщаването на опит, който афектира живота откъм самото тяло? Подобно на огъня на истината на Хераклит и на Бруно, огънят-истина, който в крайна сметка изпепелява телата им, слънчевият огън, възпламеняващ Ницше, Вейл и Арто, отвеждайки ги до саморазкъсване и лудост, до точката на необратимост?

А може би философският живот представлява обвързване на по-тайни, по-незабележими, по-малко показни, но не по-малко дръзки пътеки, със знание, което обезсилва поразяващата архаична мощ на жертвеното, познавайки при това до недрата на плътта си неотразимото, зашеметяващо привличане на слънцето, с действие, което преобразява творящата опустошителна мощ на слънцето в звездно небе?

Категоричният императив – kategorein на ексцеса – не е лудостта; той е самото неизбежно, обратното на съдбата.

Ето защо философията е призвание, изискване, повеля.

Философията на ексцеса е изстъпването на самото изстъпление,

изстъпващ се живот, творящ се на предела си,

под неведомото изискване на звездите,

преобръщане на съдбата,

съзвездие, което устоява,

повелята на безпределна свобода.

22-26 юли 2020

 

2.

Звездата на философа

Сириус изгрява, пламенна звезда,

строга звезда,

която гнети

която вдъхновява

замайваща звезда

която проваля и въздига наново

*

Звездата на философа е пламтяща

Роден през юли, не би избегнал императива на екцеса

Но ексцесът е самото съществуване

чието пламенно сърце е достойнство

*

Тайната е обратното на лъжата.

Тайната не разкрива истината: тя я защитава.

Тайната на съществуването е нейното чудо.

Чудото на съществуването е, че това съществува.

Съществуването предхожда битието, защото изстъпва всяко възможно битие.

*

На другия край на нощта, хеликален изгрев:

раждане без обещание, главозамайваща свобода, неясна необходимост,

огнена стрела на звездата,

на края: чудо.

*

Двуликият Сириус,

нито небесен, нито земен,

бог-куче, нито бог, нито куче

Звезда на философията

Двойна, тя изрича двойния такт на съществуването

Тъмен двойник на живота,

Пътеводна звезда

укротяваща ексцеса му или изстъпваща самия него

Смътен двойник

двойна звезда, съзвездие-даймòн,

двоен такт,

невъобразима музика на звездите,

съзвездна философия живот

21 – 22 юли 2020 г.

(Преводна версия на текста, публикуван на френски език в издадената в един екземпляр книга Четири пъти по двайсет, включваща посвещения на приятелите и съмишлениците на Жан-Люк Нанси)

Комета, тяло на времето

 

Comet-Augsburger Wunderzeichenbuch, Folio 28, c. 1552
Изображение от Augsburger Wunderzeichenbuch, Folio 28, c. 1552

 

Кометата е тяло което разтворява времето

В ускорението на кометата няма творба, но има наситен ритъм, задъхване и онемяване

онемяване от чудото което няма име

онемяване от чудото което пониква като козина от тъмните тайни на кожата

онемяване от чудото което е плешиво като бебешко дупе

онемяване от чудото чиито нишки преминават през нас като тъмната коса на космоса

 

Октомври 2015 – юли 2020, фрагмент от „Вещици, комети“

 

Самата музика

Да свириш на тялото като на съвършен инструмент,

От всеки орган да излиза нова мелодия, нова вариация,

Да овладяваш ритъма на клетките до съвършенство.

Клетките тренирани до съвършенство

Да чувстваш бляскавото жило на гения да пронизва биологичния ти ход,

Да преминаваш през тялото като през океан,

като ледоразбивач

Да овладееш сложността

Да надмогнеш етическата бездна

Никога да не заседнеш в плитчините на дребнавостта

Да не преживееш крушението на непосилното изискване

Но да не се смириш, да не прибереш платно и оставиш щока да ръждясва в плитчините

Да си тялото си

Стаза без метастаза

Да не позволиш смъртта да те застигне в злоба

Да си прав и да погледнеш достойния живот в очите

Така както се виждаш сутрин в огледалото

Да гледаш не смъртта а ведрия, спокойния достойния живот

Да бъдеш точно тази своя смърт и свой живот

Премерен като съвършен механизъм

Като съвършения механизъм на непонятното

Дезорганизираната хореография на ятото скорци напролет

Пръските на соленото черно море талазите на бурята

Да събереш всеки спомен за да го видиш в очите на достойния живот

Да го подслониш в дивото

Не да го спасиш или да му обещаеш

Но да го спреш, да го смириш, да го захраниш

Образите са фрагментите на тялото

От нашето тяло остават само фрагменти

Таралежите на образите

Но таралежи които

горските гъби достойно събират

на разсъмване

на свечеряване

* 

Не разсвирване не изследване на регистрите

А самата музика, внезапно, отведнъж

Самата музика.

 

Откъс от философската поема „Виртуозът на живота“ (2011-2012)

Облак, писменост

Облакът не е загадъчна писменост (както вярва Теофраст), йероглиф, идеограма, в разтворената книга на небето. Книгата на небесните знамения, азбуката на параноиците, на необходимостта, съдбата и детерминизма, е очертана от читателите-халдейци откакто първата Зорница е огряла нощта на разума. Но не, облакът не е таен код, нито първична азбука. Динамика на смисъла на изпитанието-тук, той е значение, което преди да изписва и чертае, преди да значи, устоява в метаморфоза, в разплитаща се форма, рисува, кълби, сгъстява, връхлита и атакува. Метеорът е звезден облак, или звездна мълния. Той не е знамение, а разкъсване на тъканта на знаменията, на надвисналите знаци. Той пробива дупка в празното, където космосът увлича във въртопа на празното слисания взор.

* * *

Облакът не е писменост, криптограма на съдбата, метеор, комета, мъстяща висша сила, огромен мозък в небето – неговите изпарения, мислещ космос, соларис, пластичен мозък на материята, а невронална дисперсия, агент, субект, без място и в синхронно време, което се разгъва в паралелни времена и пространства, алтерактуализация, която седиментира ма-терията в анахронични форми, иманентна динамика, невъобразима техника, вулканична картография.

Да, облакът не е писмо, но е агент на писмото, той е автор на революцията, той е сила на космическата история, бидейки и неин ефект. Той е фронт на Хаоса – облакът на всички облаци, разпрострян по билото на Вселената като нейна незапочваща, но и несвършваща сърцевина – той е сила не на финалността, а на контра-финалността на света.

Облакът не е част само от метеорологичната система, той е сила на метaболизма на биосферата, на ноосферата, на невроналното, насекомовидното разпръсване.

(Откъси от Боян Манчев, Облаци. Философия на свободното тяло, София, Метеор, 2017, „Онтология на облака“, с. 42). 

Облак, бъдеще

“Бъдещето е на призраците.” (Жак Дерида)

 

Бъдещето е настоящето на облака.

Облакът не е минал, но не е и бъдещ.

Възел от начала, той е тъкач на бъдеще, което винаги е вече отпечатано в разплитането на формата. Слоевете на времето са вплетени в плетка, която окото на хаоса не би видяла като възел.

Ако привидението е измама, тоест лъжа, то облакът е тайна.

Трябва да узнаем истината на мъглата, истината на фиордите, истината на облака.

Няма истина на облака, защото облакът е истински, изцяло, той не е призрак, не е лъжа, а тайна.

Облакът е тайна защото е в свят между, но без това между няма свят.

*

В пределът на делото, в бъдещето-настояще-минало, в мълниеносната потенция на облака, това комплексно битие-събитие, докосването става безпределно: безпределно вгъване в пространства, които скриват всяка предходна страта, ципа, люспа, преобразувайки феноменологическия вектор на времето в комплексна кристална структура.

Облакът – демонична пластика на кристала, демонопокълваща луковица на времето.

Истина / Действителност: Тяло

“Истината е противоположното на действителносттa.”

(Красимир Манчев)

 

Истината е противоположното на действителносттa.

Истината е устояване на устояващото.

*

Силата, която е фрактално огъване, светлина, която осветлява светлината отвътре, светлинен облак, облак на облак, устояване на устояването, истина.

Именно това кълбо, това сплитане е истината.

Истината е плетка. Тя е действие-тъкане. Пресичаща тъкан. Тъкан на кожата, на безкрайно нагънатата кожа на сетивното ни тяло, етерна енергия на съществуването.

Преобръщане на тялото. Преобръщащото плетиво, сетиво на преобърнатото време.

Ти, сега, без име, в друго време и място, другото време и място.

 

* 

Tялото-субект е това разклонено вън, което получава в дар очи.

Дарявам ти всевиждащи очи:

 

Да описваш света с думи е скучно.

Бъди негов звук.

Дарявам ти платинени, всевиждащи очи.

Бъди зрящ.

 
2014, 2001 
На основата на фрагменти от „Новият Атанор“, Книга „Хаос“, с. 154-157.

Kварките творят

Творецът не си е отишъл. Нека спрем с апофатичния мистицизъм на отишлия си Бог, на оттеглилите се богове. Ние знаем не по-зле от Хьолдерлин и от всички несвестни пациенти в чакалнята на Месията, че на отишлите си богове може и да им скимне да се завърнат. Не, творецът никога не е сполитал творението и затова творението не спира да твори. Една отворена вселена е творяща вселена. А това означава, че кварките също творят.

Ето този импулс на творчеството, Хаос като различаваща сила, Ерос като клинамен, вихърът на апейрон, творящият въртоп – метеорното време, което сближава термодинамика и алхимия, космология и магия, тази практическа екстремизация на познанието е страстта на философската фантастика.

Бруновото определение на магьосника – на Мага – предшества и сякаш предопределя прочутото Марксово определение на философията като трансформативен праксис от “Тезите върху Фойербах”: “Така както я употребяват философите, думата маг обозначава човекът, който обвързва знанието с възможността на действието.” [A philosophis ut sumitur inter philosophos, tunc magus significat hominem sapientem cum virtute agendi.]

(Giordano Bruno, De magia naturali, in Giordano Bruno, Opere magiche, Adelphi, 2003, c. 166).

Фрагмент от „Новият Атанор“, Книга V: „Освободеният Хаос“, с. 205-206.

Начало

Този блог представлява експериментална философска лаборатория на Боян Манчев.

Засега той включва две автономни работни библиотеки:

НОВИЯТ АТАНОР

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПАН

Всяка от работните библиотеки може да се чете като самостоятелен блог. Библиотеките съществуват на три различни езика (български, френски и английски), като различните езикови версии не са идентични помежду си.

Новият Атанор: начини на употреба

Новият Атанор е лаборатория на философската фантастика.

Философската фантастика не е хибриден жанр, смес на философия и фантастика. Тя е опит върху самата форма на философията: опит за експериментиране с нови възможности за артикулация на филосoфската форма. Философската фантастика е работа на философията в модуса на желанието. Тя иска да изобрети Новия Атанор.

Атанор, фрагмент от книгата на Хайнрих Кунрат „Истинно съобщение за Философския Атанор, неговата употреба и ползата от него“ (Warhafftiger Bericht Von Philosophischen Athanor, Und Dessen Gebrauch Und Nutzen [Magdeburg: Johan Botcher, 1597]). Гравиран фронтиспис (подписан Hein. Muller) на титулната страница на лайпцигското издание (1783). Дигитална обработка: Strx

Атанор, фрагмент от книгата на Хайнрих Кунрат „Истинно съобщение за Философския Атанор, неговата употреба и ползата от него“ (Warhafftiger Bericht Von Philosophischen Athanor, Und Dessen Gebrauch Und Nutzen [Magdeburg: Johan Botcher, 1597]). Гравиран фронтиспис (подписан Hein. Muller) на титулната страница на лайпцигското издание (1783). Дигитална обработка: Strx

Атанор – философската пещ (от арабското at-tannūr [التنور], „фурна“, „пещ за хляб [тандур]“, „топъл извор“), е алхимическо устройство за поддържане на постоянна температура, необходима за процеса на алхимическо трансформиране на субстанцията, на кристализирането й като lapis philosophorum, като философски камък.

Новият Атанор е философската пещ на образите, които трябва да синтезират чисти понятия, материята на философския камък: на философския кристал. Алхимия на философския образ, ядрено ускорение на философията.

∗

Днес, когато мисълта и въображението са ограничавани не по-малко от телата, Философската фантастика си поставя за цел да разпалва въображението и мисълта, да въобразява нови възможности за свят. Тя поставя наново пред философията задачата да бъде действена сила в света, а пред света – да открие фантастичната си сърцевина.

Новият Атанор представлява методологически експеримент, в който философското търсене увлича в споделена авантюра понятия, теории и хипотези от полето на съвременната наука, същевременно мобилизирайки латентния потенциал на митологически и фантастични фигури. Анаксимандър, Хераклит и Аристотел се срещат с Хаос, Кронос и Афродита, а всички те – с Болцман, Пригожин и Атлан.

Залогът на лабораторията на Новия Атанор е пролегоменален. Той въобразява хоризонта на една бъдеща философия на природата.

„Новият Атанор. Елементи на философската фантастика“

Блогът “Новият Атанор” придружава публикуването на първия том от поредицата “Философска фантастика” на Боян Манчев, едноименната книга “Новият Атанор. Начала на философската фантастика”. Блогът представя фрагменти и разгръща понятия и тези, представени в книгата, без да е идентичен с нея. Голяма част от включените тук материали се публикуват за пръв път.

∗

Боян Манчев работи целенасочено върху проекта за Философска фантастика през последното десетилетие. С линията на тази експериментална методология са свързани книгите Miracolo, “Чудо” (2011) и “Облаци” (2017); методът е набелязан още в “Невъобразимото” (2003) и L’altération du monde, “Изменението на света” (2009). Новоизлязлата книга “Новият Атанор” (2019/2020) е първи том от поредицата “Философска фантастика” stricto sensu, но и неин обединяващ образ. “Новият Атанор” включва Пролога “Начала на философската фантастика”, следван от първите пет книги на философската фантастика: “Опасностите на философията”, “Апейрон, Безмерният”, “Огън”, “Хаос” и “Освободеният Хаос”, обединени от идеята за началата на света.

Динамичната линия на петте книги очертава контурите на комплексни идеи за време и каузалност, пренастройващи компаса на субекта в откритото море на света. Дали кормчията на пристигащия кораб ще е същият, който е започнал пътешествието? Дали това е същият кораб? Дали това е същият свят?

Завръщането на Пан: начини на употреба

Този блог е посветен на Великия бог Пан. 

По следите на изчезналия бог, философският дневник неизбежно се превръща във философско приключение. В гората на Пан пътешествието се разклонява, поема по различни пътеки: гора, застинала в жегата по пладне; горски пожар; невъобразим предел.

Просека, разлом, сечение на хаоса.

Три сечения на текста:

ПАНИКА

ГОРЯЩИЯТ БОГ: МАЙ 1945 – МАЙ 2020

БЪДЕЩАТА ПРИРОДА

Сеченията се отличават по насока, ритъм и модус на изложението. Всяко от тях отговаря на различно изискване:

Паника: фигуративна онтология на настоящето.

Горящият бог: май 1945 – май 2020: историческа епистемология на пойетическите форми.

Бъдещата природа: императивна онтология.

В лабиринта на гората на Пан пътеките на пътешествието се разклоняват, но нишките им се сплитат в обща тъкан: тъканта на Втория том на Философската фантастика.

Ако по времето на император Тиберий суеверни моряци разнасят из цялата империя слуха, че Великият бог Пан е мъртъв; ако този слух се установява като безусловна истина за две хиляди години, днес Великият бог Пан собственоръчно затваря устата на лъжците. 

Днес Пан се завръща.